Топлината е студ, студът е топлина

Топлината е студ, студът е топлина

- За Бога, всеки знае, че Той е по-добър от теб... Но аз не обичам него, обичам теб! – изкрещях зад него със сетни сили, опитвайки се да го накарам да спре и да ме изслуша. Но той дори и не издаде, че ме е чул. Просто продължи да крачи напред с безчувствената маска, закрила лицето му. Всеки друг би ме накарал да треперя от страх, но не и Той, не и този, когото обичам. Дори и да се отнася с мен като парцалена кукла, пак бих го обичала, защото любовта може да дава криле, но може и да отнема. А сега аз стоях като безкрила птичка. Светът не ме отричаше, а Той.. но това ми беше достатъчно, за да се отрека от света. Цветовете около мен се нижеха, но, когато мъжът на живота ми бе до мен, те се синхронизираха и определяха обстановката като най-добрата, най-топлата и нежна, ала, когато бях сама, хроматичните цветове бяха ахроматични, топлината бе студ, лекия полъх бе ураган. Светът бе като бездънна дупка без него – този, който да ме закриля и пази, да ме карам да се смея и плача. Нямаше значение дори и да умра, стига само да е до мен до последната ми секунда и да затворя очи със спомен за неговия образ. Не.. не можех да го спра, но можех да го забавя. Можех да го накарам да прекара още няколко секунди с мен, но не и цяла вечност. Защото вече бе решил и аз нямах право да го спирам. Бях егоист, но нека поне веднъж в живота си да дам свобода на тези около мен.
Въздъхнах тежко, събирайки сили. Затворих очи, избистряйки мислите си и подготвяйки се за финалните думи. Финални не само за понятието „нас”, което никога не бе съществувало, но и за разбираемия и безширен свят. Завъртях няколко пъти очните си ябълки в тъмнината, струяща от затворените ми клепачи, търсеща признак, че когато отворя очи, това ще се окаже сън, но, по Дяволите, ако беше сън, до сега да съм се събудила и отново да лежа върху мраморната му кожа и да вдъхвам полъха на времето, което не беше граница на любовта... природата бе дарила на този мъж дар да живее вечно, бе го накарала да открие мен, но сега си тръгваше. Загърбваше всички дарове, мечти и сънища, само защото имаше още един мъж в живота ми, претендиращ за мястото му в сърцето му. То щеше да си остане негово, но защо се отказваше толкова лесно от него? Въпреки всичко табелката „Запазено” щеше да си стои забодена без да помръдне.
Отворих бавно очи, приготвяйки се за преломния момент. Бас държа, че не очакваше това от мен... но всяко нещо може да се промени.. Грешка – аз щях да се променя. Щях да се променя само и единствено заради него. Друг въпрос е дали ще е за него или от него.
Бледата светлина си проби път през завесата от сълзи, останала по зениците ми, и очерта бледа сянка, застанала пред мен. Нима бе възможно да го бях върнала поне за миг пред мен? Можех ли отново да го зърна? Или бе игра със чувствата ми? Всеки си играеше с чувствата ми, по Дяволите, но само Той ги зачиташе. Единствено той знаеше от какво и кога имам нужда. Не можех да си позволя да изпадна по-надолу в света на тези подли чувства, но не можех и да не си отдам последно сбогом. И мъжът пред мен много добре знаеше, че така ще ме нарани, но пък всеки може да наруши едно свое правило, нали? Така както аз сега се отричам от егоистичните си постъпки, така той сега извършва една такава. И го правеше за себе си, не заради мен. За първи път не ме зачиташе, но го правеше убедително. Маската не бе паднала от лицето му, но чувството на интерес се бе появило. Можех ли сега да говоря, да кажа това, което исках? Да не спазя моето собствено обещание да се отрека веднъж за винаги за негово добро, защото той го иска? Но той не го искаше... беше наложително да го направи. Аз не бих постъпила така на негово място, но коя съм Аз за да определя кой какво да стори?
- Аз.. – заекнах пред красотата му, строяща от всяка клетка на тялото му. Караше ме да говоря глупости и да завързвам езика си, точно, когато не трябва.. точно, когато щях да направя най-голямата грешка в живота си, която осъзнавах, но допусках – не заради мен.. а заради него. Любовта бе висша в тази игра на съдби – определяше бъдещето и корените, както и миналото, заедно със спомените.
Той се отдръпна назад, видял реакцията ми. В този момент отчаяността нахлу в сърцето ми, заради хилядите знаци, изразяващи действията му – безразличие, но и загриженост, любов, но и омраза, отвращение, но и привличане. Не можех повече така! Бе дошло времето. Отлагането само ми даваше излишни надежди и прегризваше всяка останала надежда в мен, но и оставяше по още едно семенце надълбоко в мен. И ако сега решеше, че това е краят... добре. Няма да се противя. Животът без него няма да е живот, а едно безцелно съществуване. Но съществуване с единствената мечта отново да го видя и усетя, да се появи в мрака и да ми каже, че ме обича. О, за Бога, та той нито веднъж не ми бе казал, че ме обича! Каква съм глупачка.. и аз го обичах, бях го казала много пъти, но Той.. не...
Още една сълза се търкулна и извъртях глава към рамото си, избърсвайки я с ръкава на шлифера ми.
- Свободен си да си тръгнеш.. – прошепнах с решителност, но тя прозвуча по-скоро като молба. Не можех да видя лицето му.. но и не знаех какво изразява. Не го познавах толкова добре, колкото бих искала, но бях наясно, че го заболя. Това не бях аз, но трябваше да свиквам за напред. Вече никога нямаше да съм аз.
Влагата в тази пещера придаваше сухота на обстановката и я правеше още по затегната. Стигаше до сърцето ми, усукваше го в дългите си пръсти и го стискаше с ноктите си, впиващи се болезнено, мъчейки ме да Го изкарам от там, но нямаше. Не исках, но и не можех...
Извърнах глава, за да му кажа последно сбогом, но вече го нямаше. Нямаше го и нямаше да го има никога повече...


***Коментари Тук ***