El arma de un vampiro

[добавено]




Е, човеко, ще повярваш ли?
Ще повярваш ли, шибана мижитурка такава?

Можеш ли да повярваш, човеко, ще повярваш ли на това, което ти казвам? Вече си си втълпил нещо... мога ли да го изтръгна от мислите ти? Да го изтръгна с нокти от главата ти? Ето това е лошото на вашата раса – вярвате само на себе си и на никого другиго. Но как да ви съдя? И аз бях млада, и аз обичах, и аз мразех, но тези ми емоции бяха опожарени. Сега съм каменно създание, така безсмъртно, като мисълта ти за страх, когато ме видиш. Въплъщавам демонът ли? Добре... вярвай, но знай – мога да вляза където, когато и както си поискам. Следващия може да си ти...

Гледам се в огледалото, но какво виждам.. естествено, че това, което и ти. Шибаното огледало ли ме лъже или разширените ти от болка очи? Плачи, плачи, че не си като мен... но недей да искаш да си. Недей да се нагърбваш с това, да си като мен. Моя път изминах, но твоя сега започва, докато моя е без край. Край.. сладък край. Малкото разковниче на дъното дали ще достигна някога? Не ми се вярва. Ключалката към избавлението е здраво залостена.. но ще чакам. Ще чакам да се промениш, и повярвай ми, ще го дочакам. Сега, безсмъртието си има своите предимства...

Ах, човеко... нима мислиш, че звярът не може да обича? Не може да умре от думите на своята любима? Лъжеш се, жестоко. Та с какво съм по-различна от час? Нямам сърце... но на негово място имам нещо много по-ценно от всички интриги, които създавате хората помежду си. Не съм толкова незапознат с вашето общество, едно време и аз бях като вас...

Ще чакам... съдете ме, наругавайте ме, но не ми отнемайте способността да чакам. Ще чакам да намеря правилното място в този живот. Ще се лутам, ще ридая, ще блъскам, но заклевам се, ще го намеря. Целта оправдава средствата, но бъди сигурен, че ще спазя обещанието си. Обещанието на един вампир е закон...

Но имай си едно на ум – рано или късно, ще те накарам да ме изслушаш.

Студените есенни ветрове обвиваха в ръцете си сърцата на минувачите. Разтапяха всеки отминал лъч светлина и принуждаваха времето да отстъпи място на бъдещите капки сълзи на небето, плачещо за малко топлина и радост. Неусетно си проправяха път през всяка малка пролука и ъгълче, като отнасяха със себе си и последната останала надежда. За бедните гладът се увеличаваше с всяка изминала минута и ги принуждаваше да се крият по стъпалата на някоя изоставена и порутена сграда, а до преди малко играещите деца по новите и лъскави люлки, сега търсиха топлина под ръждясалата и груба ламарина.
Големия и лъскав град сега оставяше пътя свободен единствено на лекия полъх на вятъра.
Но имаше още светлини. Имаше и то не само няколко. Животът не беше напълно спрял: хората сега сърфираха като на състезание по скования асфалт, като се мъчеха да се приберат навреме за някой мач, за детето или просто за да кажат на любимия си човек още веднъж, че го обичат.
Но както всички знаем, винаги има изключения. И сега не беше по-различно. Едно младо момиче, на около седемнадесет, едва се скатаваше в якето си, така че да и е топло, но въпреки това вътрешно чувстваше онова неприятно чувство на скованост и тромавост. Опитваше се да стои едно място и да не се поклаща пред игричките на времето и да запази спокойствие докато стои под този порутен похлупак, чакаща за пореден път автобусът да дойде. Бе останала сама на спирката, всички вече се бяха прибрали, а само момичето стоеше там и се питаше защо не бе тръгнала по-рано, защо и трябваше да остава до по-късно и да търпи кучешкия студ в мрака. Виждаха се светлините на преминаващите покрай нея коли, както и тези на двата близки светофара, сега открояващи се сред монотонния фон на тишина и спокойствие, нарушавана от време на време от прилива на природата.
Момичето тракаше с тъмния си ботуш на висок ток по счупената плочка, която играеше леко под натиска, а малки кълбета от въглероден диоксид контрастираха с белия си цвят, близо до лицето и. Тя играеха волни и щастливи, сега бе единствения им шанс да се видят и срещнат. Но защо ли никой друг около тях не се радваше?
Светофарите от двете и страни на по около петдесет метра светнаха червено и колите секнаха. Движението спря дълготрайно и затова тийнейджърката реши да се настани на пейката, въпреки че оттам дърветата прикриваха всякакъв достъп на окото до превозните средства. С една дума, сега никой не я наблюдаваше. Но наистина ли бе така?
Тишината започваше да става все по-тежка и голяма, обвиваща в малките си ръце телцето на, все още, детето. Вече дълго време не беше минавала кола или автобус, което бе странно, заради броя им до преди малко на светофара, чакащи за път през широките и равни улици, без задръствания и набиване на спирачки. Обикновено секундарника показваше по около петдесет – шестдесет секунди, но те отдавна минаха. Нима наистина се бе изолирала до толкова сама, че да не забележи преминаването и шума от него?
Момичето се изправи сковано, като отново придърпа двата краища на сакото си, за да се загърне, и се клатушна напред с една стъпка. Намести леко шала си изпод връхната дреха и изтупа с ръка задните си части от прахта, насъбрала се по дървото, върху което бе седнала. Прекара ръка из катранено черната си коса, облиза плътните устни и премигна няколко пъти срещу вятъра с дългите си мигли, като закри за няколко мига също гарваново-черните си очи. Дългите и крака се движеха ритмично в коленете, а дългите и пръсти почукваха върху портмонето и телефона в джоба. Не носеше много пари, но в нея беше личната и карта, която губеше много често, но днес бе наложително да я носи.
Проточи шия към улицата, за да погледне какво се случва, но транспортните средства още си стояха там, все едно времето бе спряло за секунда, за да и даде миг на усамотение. Колко странно...
Изведнъж задуха силен вятър и всичко около нея започна да се движи заедно с момичето. Токчетата и я предадоха и тя залитна към асфалта пред нея на платното за движение. Ах.. едно леко трепване можеше да и отнеме живота.
В следващия момент, преди глухото тупване на земята, тийнейджърката усети две твърди ръце да се затягат около ханша й и да я теглят назад. Бе я страх да отвори очи. Нима това бяха някакви ангели? Нима вече бе мъртва?


Заинтересовах ли те? Хм.. това е моята история. Искаш ли да я дочетеш, човеко? Не боли нали? Но мога да те накарам да заболи. Мога да те накарам да викаш и да се молиш!


Когато размърда клепачи, тя вече се намираше с опрян гръб о стената на някакъв блок, а тялото и бе разположено под някаква козирка с обелена мазилка. Някакъв силует прикриваше предния изглед и я караше да трепери от страх. А този силует определено бе мъжки – силни ръце, високо тяло, дрън дрън...
Но вместо благодарност за спасяването от тупването, жената по-скоро искаше да избяга. Плашеше се от непознатото, а какво остава от странни образи, стоящи пред нея, обгърнали пътя и от двете страни за бягство. Така определено не можеше да накара краката си да помръднат от наклонената стойка. Главата и се притискаше о цимента под натиска не неговата, също наведена напред. Все едно се канеше да я наръга или още по-лошо.. изнасили. – при тази мисъл тийнейджърката се скова още повече. Тъкмо се бе възстановила, тъкмо бе приела новия си живот – Не отново, моля те.. – плачеше вътрешно тя и се раздираше.
- Спокойно, не се бой. – нашепна и странникът, все едно прочел мислите и. Но това я накара да изреве силно, което го разтревожи. Стисна здраво китките от двете страни на тялото и и я разтресе леко за да се опомни. Не искаше да я довежда до нервна криза. – Няма да ти навредя.
- Ти така казваш.. – проплака ученичката под натиска му и се опита да отблъсне допира на ледената му кожа у нейната, но без успех. Той бе толкова силен... караше я да се чувства още по-нищожна в неговите ръце. – Пусни ме! – почти извика, но устата и веднага бе покрита.
- Шшшт... Не искаш да събудим съседите нали. О, и.. няма да те пусна – засмя се странникът и отърка тялото си в нейното, карайки нищожни искри да потрепнат и предизвикат не възбуда, а треперене, ужас и болка.

Мисля, че ви стига толкова... не? Искате още? Искаш да чуеш цялата история? Е, добре човеко, сам си го пожела. Само едно не мога да разбера – какво толкова ти харесва в това да слушаш чуждата болка?


Ръката му ловко и бързо разкопча малките черни копчета на сакото и. Това я накара да изскимти под него и да се разтресе силно – отново без успех. В момента не размишляваше в нереалността на тази ситуация. Обземаше я страха на повторението, гонело я толкова дълго време.
Той приплъзна длан под блузата и към стегнатия и корем. Сякаш целта му бе да я принизи. Сякаш се опитваше да я накара да изпита нечовешки страх, но този път по силен. Какво целеше?...
- Страх ли те е? – наведе се към ухото и. Тя само кимна и присви вежди една към друга със затворени очи, което още повече го ядоса – Искам да ти виждам очите.. ( I want to see your eyes.. – извинете за скобите, но просто искам да вметна, че този израз ме вдъхнови). Отвори ги! – изсъска заплашително, което предизвика бързи реакции в тялото на момичето. То бързо вдигна широко клепачите си и се загледа някъде настрани, въобразявайки си, че това е просто сън или игра на въображението и’, че в момента не стои притисната в стената със запушена уста, мъчейки се да избяга. Реалност или илюзия?...Този път се опитваше да повярва на психиатърът си от преди години, който винаги и казваше, че всичко е плод на въображението и. Мъчеше се да си втълпи тези думи и да повярва в тях. Но, за Бога, болката бе прекалено истинска! – Не, мила. Това не е илюзия – изсъска отново към нея странникът и я пусна, като тя вече уморена от борба се свлече на земята.
Бързо се осъзна и се опита да се изправи, но вече бе приклещена. Той се бе настанил отгоре и, наврял едното си коляно между бедрата и. Ужасът бавно я гризеше отвътре, карайки я да стисне онези две гарванови изчадия под клепачите, но се бореше срещу това желание. Не бе в нейна полза да му противоречи, нито пък да се опитва да се противопостави. Мъжът бе много по-силен и би укротил всяко действие. А дали зад този факт не се криеше и нещо друго?


Хмм... един момент. Искам да направя пауза. Нали споменах, че вампирът може да обича? Е, съжалявам, искам да се поправя – само някои вампири могат да обичат.


Сега Той стоеше отгоре и, обкрачил я, наблюдаващ нейните малки писъци, надигащи се от гърлото и, така и недостигащи формата на звук. Но жената си въобразяваше, че ще и направи нещо лошо. Фактически, той щеше да го стори, но не това, което тя си мислеше. А защо да не се позабавлява малко?
Плъзна ръка още по-навътре към гърдите и. За жалост, тя не носеше сутиен. Нима може да съм такава глупачка? – питаше се на ум. Но и дори да беше друга ситуацията, това нямаше да промени нещата. Странникът погали меката кожа около интимното място, като леко разтри настръхналата повърхност и обходи внимателно всяка малка клетка. Тийнейджърката обаче не се даваше. Всичко я караше да се чувства по-скоро неприятно, все едно някой я омърсява, все едно не я милват с кадифено перо, а я дерат с милиони иглички. Докато накрая пръстите му не стигнаха до зърната и. Той ги стисна силно, карайки още едно скимтене да излезе изпод другата му ръка, но този път още по силно, все едно го молеше за милост, все едно го молеше да я остави да си тръгне. Но нима можеше? Нима можеше да спре точно сега?
- А аз си мислех, че така ще те предразположа още повече. Добре.. нека да минем към основната част.
Тези думи предизвикаха милионното настръхване на момичето. Ужасът отново се повтаряше. Отново щеше да бъде притежавана от някого. Отново щеше да бъде изнасилена. Защо светът беше толкова жесток? Не можеше ли да бъде някоя друга? – молеше се. Пренебрегваше факта,че бе мило и добро момиче : Не пожелавай зло на ближния. В момента бе зла и егоистична кучка, мислеща само за себе си.


Нима вие не бихте били, арогантни ми човеко? И аз бях човек и страдах? Това е нормално....


Този път ученичката стисна очи – не можеше повече да издържа. Не искаше да гледа гледката, която щеше да се разиграе пред нея.
Но тя стоеше ли чакаше... ала нищо не последва. Ни повторен допир, ни разкъсване на дрехи, ни нищо. Сякаш нищо не се бе случвало. И тогава се сети, че всичко това е илюзия и в момента сигурно в паднала и си е ударила главата в асфалта на улицата. Сигурно някой се е спрял и е помогнал вече.
Понечи уверено да отвори клепачи, за да покаже, че е добре и няма нужда от помощ. Няма нужда от линейки и подобни глупости.
Следващото нещо, което видя бе.. Едно голямо и празно нищо. Светът около нея падна, а силна болка се разпростря из тялото и.
Някоя кола я беше сгазила? Секундарникът е изтекъл, но никой не я е видял и е минал отгоре и? Какви жестоки хора...


Това е историята ми. Питате се как сега съм това, което съм? Е.. да кажем, че не ме блъснала кола...


Момичето се събуди, без следа от болка. Бавно, но сигурно отвори гарвановите си очи, очакваща да види белотата около себе си. Но къде бе тя?
Къде бяха прекрасните и очи? Красивият тен на кожата и? Розовите и меки устни? Нежните и крехки китки?


Е, човеко, още ли мислиш, че съм студенокръвен убиец? Да, пия човешка кръв, да, убивам. Но го правя, за да оцелея. И аз съм била човек и съм страдала. Преди да стана това, което съм, бях като теб – слаба и нищожна мижитурка, поставена в хранителната верига. Не си мисли, че си велик, само защото си човек, човеко! Ти си едно нищо!


И впих острите си зъби в меката му кожа, като се притиснах силно о топлото му тяло...


***Коментари - Тук ***


А отделно искам да кажа, че заглавието - според онлайн речника :(lol):, се превежда "Оръжието на вампир".

Здравей!
На мен много ми хареса разказът ти! Пресъздала си много интересна история. Страхотна идея и невероятно изпълнение. Продължавай да пишеш в същия дух, много добре описваш чувствата. Браво! Успехи в писането.

Много ми хареса, наистина много...Нямам какво повече да кажа.