Легенда за вълка-единак

[добавено]
Това е нещо, написано за една моя приятелка. Надявам се да Ви хареса! Коментарите тук!






В далечината се чу силен вой на вълк. И не на кой да е вълк, а на вълкa-единак. Единак по много различни причини. Първо: Той бе най-старият вълк, който човек или друг вълк може да срещне на този свят. Беше нещо като праотец на всички вълци, които бягаха из обширните гори на планетата Земя. Второ: Бе някак си странен, зловещ. Никой не смееше да го приближи. Притежаваше тайнствени сили, непознати на останалите от неговия вид. И трето(най-важното): Този древен вълк винаги мълчеше, когато срещнеше някой от своя вид. Все едно бе ням или пък мислеше своята особа за прекалено висша, че да се унижава да говори с обикновените вълци. Второто предположение бе потдържано от завистниците, които напук на всички се опитваха да опетнят името на древния единак. Истината бе съвсем друга. Цялото вълче общество, знаеше множество легенди за древния, но нито една от тях не бе вярна... Само слухове и безсмислени измислици.
Но... Затова аз съм тук. Аз знам легендата за този толкова странен вълк и дори знам много повече от това.... И сега малко по малко, напрягайки остарелия си мозък, ще се опитам да Ви разкажа Легендата на Вълка-единак.
Преди много, много години, когато на Земята царуваха т.нар. Зверове, които по-късно обикновените хора, нарекоха с думата животни, аз скитах безцелно из обширната земна пустош. Тогава бях млада и доста ексцентрична вещица, за която нямаше нищо по-интересно от старите легенди и предания. Магиите не ми бяха страст. Използвах ги само, когато ми се налагаше. Всъщност в онези времена да си магьосник беше и хубаво, и лошо нещо. Хубаво, защото лесно получавах това, което ми бе нужно, а лошо, защото имаше много гонения срещу нас. Не можех и все още не разбирам защо хората го правеха. Може би от страх!? Не знам... Но това сега не е толкова важно. Нека да се върна към това, как бях успяла да науча легендата, която сега се опитвам да Ви разкажа.
В онези времена, за моя радост, бе изпълнено с много предания и легенди, които крайпътните странници разказваха, с голямо удоволствие. Мислеха си, че плашат хората и всъщност си бе така, но индивид като мен-вещица не можеше да се уплаши лесно от една историйка. Като казах, че манията ми навремето бе да намирам легенди и предания, исках да кажа истински. Легенди, които бяха достоверни, а не просто легенди. За дългите си години не бях попаднала на нито една легенда, която може да бъде превърната във всеизвестна истина. Всичко, което се разказваше по седенките изглежда бяха митове, измислици на простите хора...
И тъкмо, когато бях започнала да се отчайвам, че легенда по действителен случай не съществува, попаднах на Легендата за Вълкът-единак. Макар и вече в напреднала възраст и въпреки, че доста от спомените ми се губят никога няма да забравя вечерта, в която ми разказаха тази легенда.
Беше тъмна нощ и аз вървях по тясна горска пътека. Наоколо нямаше жива душа, не се чуваха дори и животни. Още си спомням какво странно чувство ме бе завладяло онази нощ, докато вървях през притихналата гора. Определено не ме беше страх, но в душата ми се бе загнездило някакво чувство на очакване, сякаш в тази безлюдна, на пръв поглед мъртва гора, можеше да се случи нещо. И се случи...
Както си вървях, зареяла поглед в непрогледната тъмнина, опитваща се да приспособя очите си дотолкова, че да мога да различа какво има насреща ми без да използвам магия, за да си светя, от близките храсти изскочи един много странен старец. Да... Доста странен беше. Определено не бе магьосник, бе обикновен човек в доста напреднала старост. Движеше се едва, едва и когато ме видя на лицето му блесна ослепителна усмивка. Все още, когато си затворя очите, мога да видя радостта изписана върху лицето му, когато ме видя. Тогава не можех и да предположа на какво се дължи радостта му, но сега вече знам, всичко ми бе станало ясно, след като прекарах няколко часа с този чудак.
И така старецът ме помоли да му помогна да се прибере в селцето, в което живееше. Странното бяха думите, с които човекът ме бе помолил. ”Ти трябва да ми помогнеш. Ти, момиче, знаеш как най-лесно и бързо да ме прибереш у дома. А за благодарност аз ще ти дам онова, което търсиш.” Старецът, като че ли много добре знаеше каква съм... Дали не беше нещо по-различно от човек!? Но ако не бе човек, то тогава можеше да е само магьосник. Но ако беше магьосник, то тогава и сам би могъл да се прибере, само с изричането на едно малко заклинание...
В онази нощ всичко беше необяснимо за мен. Сега, когато знам истината не мога да проумея как не бях разбрала по-рано. Понякога бях доста ненаблюдателна за магьосница. През целия път до селцето задавах всевъзможни въпроси, но старецът отговаряше на всеки един с простичкото ”Като изпълниш задачата си.” Всеки път се усмихваше, а в очите му имаше някаква странна нотка, която не можех да разчета, колкото и да се опитвах. След няколко минути път бяхме пред къщата на стареца. Бях направила една много проста магийка и без дори да разбере го бях пренесла през пространството два пъти по-бързо, отколкото ако вървяхме с нормална крачка. Възрастният човек отвори старата и на места прогнила врата и ми направи знак да вляза. Последвах го. В помещението бе тъмно и се носеше някаква сладникава миризма. Все едно някой бе поставил хиляди цветя в стаята. Без да усетя старецът се бе изгубил някъде във вътрешността на стаята и изведнъж ярката светлина на лампа ме заслепи. Както си бях помислила в стаята имаше няколко вази с цветя, от които се носеше омайният аромат. Къщата се състоеше точно от една стая. Имаше продънено легло в единия ъгъл, което като че ли не бе използвано от доста време. До единствения прозорец имаше малка квадратна маса с един стол до нея. Като се вгледах забелязах, че и масата, както леглото бе покрита с прах. Все едно тук не бе живял никой с години, но цветята... Погледнах объркано към стареца, а той ме гледаше усмихнато.
- Сега ще ти дам това, от което имаш нужда. Ти ми помогна, ще ти помогна и аз.-проговори старецът и ми посочи леглото. Искаше да седна. Скришом от него замахнах леко с ръка и мръсотията, която бе полепнала по леглото изчезна за миг. Седнах и се загледах в стареца, който учудващо бързо, за състоянието си, бе стигнал до стола и бе седнал. Какво ставаше тук!?
- Ти си магьосница.- каза преспокойно човекът. Не можех да повярвам на това, което бях чула. Не знаех какво да кажа, затова стоях замръзнала на леглото и чаках старецът да продължи.- Е, Касандра изненадана ли си!?
- Дали съм изненадана!? И още как!- признах.- Но кой сте Вие!? Какво искате от мен!?
- По-спокойна, мила. Няма да ти направя нищо. Нима мислиш, че старец като мен може да направи нещо лошо на силно създание като теб!?- попита с ирония в гласа старецът. С всяка изминала минута недоумението ми ставаше все по-голямо. Още мога да си спомня как замислях различни начини да се преборя с човека, ако посмееше да ме нападне. Колко смешна бях. Е, това го разбрах по-късно...
- Казвайте каквото имате да казвате. Не притежавам цялото време на света.- казах аз, опитвайки се да звуча заплашително. Каквото и създание да бе този мъж не можеше да се опълчи на магиите ми, освен ако не беше магьосник, но това бе невъзможно. Невъзможно! И бях права... Човекът далеч не бе магьосник, всъщност не бе и човек...
- Ти си тук, защото аз пожелах така. Защото така бе предвещано. Ти си избранницата!-проговори отново старецът.
- Е... вече определено ме обърка, старче.- казах по-скоро ядосано, отколкото объркано.
- Не ти ли казах името си, че ме наричаш така!? Явно не... От годините е, не си виновна ти.- усмихна ми се човекът и заговори отново- Моето име е Хенри. Но много малко от съществата на Земята ме познават с това ми име. Всъщност много малко създания ме познават. Е, явно ти Касандра си привилигирована.- подсмихна се Хенри.- За повечето създания, както и за теб съм познат с друго име и с друга форма. Вълкът-единак, познато ли ти е!?
- Не...- беше единственото, което успях да кажа.
- Да...- усмихна ми се... Вълкът-единак!? Не... Това си беше пълна измама. Той... Не!
- Но, ти не остаряваш. Ти си вечен!- казах аз напълно объркана от думите му.
- И да, и не. Успокой се, Касандра. Скоро всичко ще ти стане много по-ясно...
В онзи момент бях напълно стъписана. Никога в живота си не съм била толкова объркана. Имах чувството, че сънувам. Но... Всичко си беше реалност. Тогава не можех да го осъзная, но настина бях привилигирована. Аз наистина бях избраната...
Стоях като вкаменена на продъненото легло и чаках. Чаках единакът да заговори отново. Той, като че ли разбра на какво се дължеше мълчанието ми и заговори.
- Е, мисля, че е време да ти разкажа. Няма какво повече да отлагам. Ще ти дам това, за което си мечтала- легенда, която всъщност е истина. Ще ти разкажа легендата за моя живот. Хм. Всъщност, то това е моят живот. Но в замяна ти ще я разкажеш. Ще разкажеш истината, която аз съм обречен да не мога да изговоря на никой друг освен на теб- Избраната.- И вълкът-единак обаче в човешки облик започна да разказва.
- Преди много, много години аз се родих. Родих се като напълно нормален човек. Едно малко дете, което се радваше на грижите на семейството си. Не ме гледай така, Касандра. Бях човек. Винаги съм бил човек. Но... Та живеех си безгрижно. Бях се превърнал в красив и силен, малко невъзпитан младеж. Все още мога да си спомня как с другарите ми правехме пакости на хората в селото. В това село. Но, това не е къщата на родителите ми. Все пак една сграда не може да живее векове, както мен. Нямах никакви грижи, никакви проблеми. Обичах живота си. Взимах всичко, което пожелаех от него. Докато в един ден не се появи тя. Моята голяма любов. Любов, която ми донесе само нещастие, любов, която ме обрече на това проклятие. Проклятие, от което само ти можеш да ме спасиш. Не беше тя виновната, беше Той. Превъплътил се в човек, самият дявол я бе пожелал. Лейла бе много красива, най-красивата. Всеки мъж подтичваше след нея. Аз не правех изключение. Още от първия път, в който я бях зърнал се бях влюбил в нея. За мой късмет, никога не съм смятал Лейла за отговорна за случилото се, тя също се влюби в мен. Историята ни, любовта ни бе красива. Всички казваха, че сме родени един за друг, но Той не мислеше така. Той я искаше за себе си. Ето в това се корени и моята трагедия. Той я искаше и щеше да я има. Само, че Лейла не мислеше така. Тя предпочиташе да умре, отколкото да се предаде в ръцете му... Ахх. Моята любима, толкова ми липсва... Но нека не се отклонявам, колкото по-бързо ти разкажа, толкова по-скоро ще я видя.
Погледнах го объркано. Той само ми направи знак да мълча и продължи с историята си.

- Дяволът не искаше да чака. Един ден дойде, за да я вземе при себе си и да я направи своя невяста. Но... както казах Лейла нямаше да му позволи. Самоуби се... Пред очите ми. Още в онзи момент щях да я последвам, ако Той не ме бе спрял.
Виждах болката в очите на Хенри. Но какво общо имаше всичко, това с преобразяването му във вълк. Исках да попитам, но още преди да разтворя устни той отново ми направи знак да мълча.
- Ще е добре, ако не ме прекъсваш, Касандра. Искам по-бързо да свърша с това... И така моята любима лежеше на онази поляна, неподвижна, а от двете й ръце тихо се стичаше кръвта й. Всичко бе станало толкова бързо, че не бях успял да я спра. Когато поисках да я последвам, с по-прости думи да се самоубия и аз, Дяволът не ми позволи. Той нямаше да позволи да бъдем щастливи. Още си спомням болката и гневът му. Изглежда наистина я обичаше, но неговата любов бе егоистична. Ако я обичаше така, както аз я обичах, щеше да я остави да живее с мен. Но Той никога нямаше да допусне да сме заедно. “Ти никога няма да бъдеш с нея. Нито в този, нито в който и да било друг свят.” Думите му не ме плашеха, а трябваше. Мислех, че най-лошото щеше да е да ме убие, но бях грешал. Та нали ме бе спрял! Той ми стори нещо много по-лошо. Прокле ме. Превърна ме във вълк... Не му стигаше това, ами и направи така, че да не мога да разговарям с никого. Бях обречен на векове живот в мълчание и тъга. Всяка една минута от съществуването си мислех за Лейла. Страдах... Превърнах се във вълка-единак. Всички създания ме мислят за праотеца на вълците... Е, това не е вярно. Далеч не съм първият от този вид, както разбираш. Просто съм толкова стар, че всички мислят, че съм първият сред вълците. Единственото, което може да се каже, че беше положително от проклятието бе, че успях да опозная природата на вълците. Докато бях човек, не ги харесвах, но след вековете живот открих, че вълците са свещени животни. Толкова силни и същевременно чувствителни, и с чисти души. Благородни създания. Но... Все пак животът ми като вълк си остава проклятие за мен. Мислех, че това ще продължи вечно. Не остарявах. Но тогава срещнах една много странна гадателка, която ме видя, докато скитах из гората. Както ме гледаше със страх в очите изведнъж всякаква емоция бе изчезнала от лицето й. Очите й бяха станали безизразни. Думите, които бе изрекла ми дадоха надежда. Нейното предсказание се случва в момента. Ти, Касандра, си тази, която ще ми помогне да се оттърва от проклятието. Ти ще ми помогнеш да видя моята Лейла отново.
- Но какво мога да направя аз!?- попитах учудено.
- Просто трябва да разкажеш историята ми. Така проклятието, мила моя, ще се вдигне от мен.- отговори простичко Хенри. Нима бе толкова просто!?
- Но... Това е толкова лесно.- казах аз, усмихвайки се.
- Всъщност не е толкова просто. Ще е просто, ако можеш да излезеш от тук.- каза ми Хенри, усмихвайки се злобно. Не можех да разбера какво става.
- Как така!? Естествено, че ще мога да изляза.- казах.
- Не бъди толкова сигурна, малката. Колко лесно всъщност беше!? Доста си ненаблюдателна за магьосница и още повече за Избраната.- отговори Хенри. Усмихна се и каза- Ще ти покажа.- подигравателен смях.
В този миг на мястото на стареца се появи прекрасен млад мъж. Беше неземно красив. Но в него имаше нещо ужасно, очите му бяха алено червени. Изведнъж в малката стаичка стана ужасно горещо. В този момент в главата ми се появи истината. Колко лесно му е било... Каква глупачка бях...
- Ти!- казах аз.
- Да, миличка. Учудващо, нали!?- изсмя се подигравателно в лицето ми той- Дяволът.
- Но какво е станало с вълка-единак!?- исках да знам.
- Хенри ли!? Той е жив. Търси те. Точно сега е някъде там, в гората. Всъщност всичко, което ти разказах е истина. Хенри, горкичкият бе запланувал да ти разкаже, да се опита да се измъкне, но... Нима си бе помислил, че ще му позволя да се събере с Лейла? Никога!- като че ли в очите на Дявола заиграха бурни пламъци.
- И сега какво!? Ще ме убиеш ли!?- попитах, като странно не бях уплашена от мисълта за евентуалната си смърт.
- Казах ти! Ако можеш да излезеш от тук ще спасиш милият Хенри. Но... ако искаш да излезеш ще трябва да се биеш с мен. Ти избираш. И в двата случая ще умреш.- изхили се Той.
- Естествено, че избирам битката. И не бъди толкова уверен в себе си. Не си ли чувал, че и най-голямото зло е било побеждавано? Любовта винаги побеждава!
- Лъжеш се, Касандра.- каза Дяволът, като вече не се смееше. Дали се съмняваше в успеха си!?
- Какво!? Да приключваме с това!- казах без да трепна, но така бе само външно. Нямах ни най-малка представа как щях да се справя. Дали щях да оживея!? Не, най-вероятно, но все пак нямаше да се дам лесно.
- Щом така искаш. Мислех, че не бързаш да умреш.- изсмя се ехидно Той. В същия момент неочаквано бях запратена в едната стена. Ударът бе жесток. Не знам как не бях умряла още тогава. Свлякох се на земята и едва мърдах, а Дяволът се приближи на няколко сантиметра до мен и изрече самодоволно:
- Знаех си, че ще е лесно. Горкият Хенри. Явно ще трябва да продължи земния си път. Жалко единствено за теб. Ти ще си тази, която ще умре.
Усещах парещият му дъх срещу лицето си. В яда си го заплюх, последва само още по-силен смях.
- Нима мислиш, че така ще ме победиш!?
- Защо го правиш!? Ако наистина си обичал Лейла, защо тогава не я остави да бъде щастлива!? Ти си този, който я е убил! Ти...- болка се изписа по лицето на потенциалния ми убиец.- Какво!? Не ми казвай, че изпитваш вина! Ти нямаш чувства, ти си едно зло същество, което трябва да се върне там, откъде е дошло- Ада!
- За толкова ненаблюдателна магьосница като теб ще бъде невъзможно да разбереш как би могла да ме върнеш. Ще ти подскажа.- усмихна се Дяволът.- Само нещо чисто, нещо или някой, който е безгрешен може да ме върне там, откъдето идвам. Но ти, малката, не си безгрешна, а си и доста ограничена.
Какво искаше да ми каже!? Какво имаше тук, което можеше да ми помогне!? Огледах се!? Нищо... Единственото красиво нещо бяха цветята, но те... Те не можеха да... Това бе абсурдно!
- Какви са тези цветя!?- попитах аз. И за да се направя на все още неразбираща допълних.- Заболя ме главата от тях. Ароматът им е ужасен...
- Хм. Доста ненаблюдателна...- изсмя се Той.- Но ще ти кажа какви са. Те са поставени тук, не от някой друг, а от самия Хенри. На това място преди векове бе домът на Лейла. Сега този идиот носи цветя от гората тук. Глупава постъпка, без никакъв смисъл. Е, за вас хората това е романтично.- изсмя се подигравателно Дяволът.
Този път обаче не аз бях ненаблюдателната, а той. С леко движение на едната си ръка накарах няколко стръкчета от цветята да полетят към Дяволът. Вече тържествувах вътрешно, когато Той се ухили, цветята изневиделица станаха на пепел и каза:
- Нима си мислиш, че съм толкова глупав!? Моля те, Касандра!- смях, гръмовен, зъл смях. Горещината, като че ли с всяка секунда ставаше все по-силна. Трябваше да направя нещо. Не можех да позволя да ме убие. Не и Той! Не и гадно създание като него. Запратих смъртоносно проклятие към него, но той продължаваше да се смее. Главата ми щеше да се пръсне от този ужасен смях. А горещината ставаше все по-силна и по-силна. Какво правеше!? Едва, едва се изправих на крака. В момента, в който стъпих здраво на земята, отново полетях. Този път ударих главата си в ръба на масата. Чу се звук от счупено стъкло. Отново не можех да разбера как не бях загубила съзнание. Тялото ме болеше ужасно много. Опитах се да размърдам ръцете си и усетих болки и в двете. Бяха счупени. Изрекох набързо едно заклинания и ръцете ми отново можеха да функционират нормално. В момента, в който чувствителността им се бе възвърнала усетих нещо меко и нежно в едната си ръка. Погледнах и видях едно малко цвете. Стиснах го и отново се опитах да се изправя. Дяволът отново застана до мен. Лицето му бе на сантиметри от моето. Горещината ме изгаряше.
- Колко жалко... Мисля вече да приключвам с теб. Все пак не съм толкова лош. Приготви се да умреш, малката.- изсмя се отново той.
- Не! Ти се приготви да се върнеш завинаги в своята дупка!- Изсмях се аз и хвърлих цветето срещу лицето му. В този момент стаята бе огласена от ужасен писък. Запуших ушите си. Пред очите ми тялото на Дяволът бе обгърнато от пламъци. Той гореше в собствения си огън! Светлината ме заслепяваше. Затворих очи. Не знам колко време бе минало, но когато ги отворих в краката ми имаше малка купчинка пепел. Дяволът бе изгорял. Бях го върнала в пъкъла му. Там, където му бе мястото. Нямах сили да се изправя, затова останах да лежа на студения под. Очите ми тежаха, всичко ме болеше. Можех да се върна в нормалното си състояние за няколко минути, но не можех да си спомня нито едно заклинание. Накрая умората и изтощението си казаха думата и затворих очи.
Когато ги отворих отново, срещу мен стоеше един красив черен вълк. Гледаше ме с влажния си поглед. Все едно бе плакал.
- Хенри!?- името излезе само от устата ми. Вълкът кимна с глава. Опитах се да се изправя и успях. Странно, но вече нищо не ме болеше. Огледах тялото си и забелязах, че бях покрита с множество билки.
- Благодаря!- обърнах се към вълка. Знаех, че той ми е помогнал.- Сега мисля, че трябва да направя едно предсказание истина. Ще видиш Лейла! Обещавам, Хенри!
Излязох от къщата, а вълкът ме последва. Тръгнах по улицата, която водеше навътре в селото. Не знам колко време бях спала. Слънцето току що залязваше. Идеалното време за седeнки и разказване на легенди...
От онази нощ всичко се промени за Хенри, но и за мен. Онази нощ, незнайно как, бях загубила силите си и трябваше да живея като нормален човек. Годините също не ми прощаваха, започнах да остарявам. Но хубавото бе, че проклятието бе премахнато и Хенри най-после последва Лейла в света на душите. Но когато той отново се превърна в човек стана и нещо друго. Черният вълк, другата форма, която Хенри бе носил през вековете остана жива. Никога не можах да разбера защо е така. И до ден днешен понякога чувам воя му. Див и плътен вой. Воят на вълка-единак...