Моите скромни творби

[добавено]
Добър вечер, млади съфорумци. Понеже съм ново у нивята и не зная дал е удачно за всяко произведение да се пуска тема или не...
Абе реших да пусна една от моите истории, които пиша(реални, измислици или пък поукрасени истини..)
па дано ви хареса.
Принципно разказите ми нямат продължение, а тези които се състоаят от няколко части е отбелязано дали има продължение.

Сянката



Винаги съм се чудила какво толкова намират в нея? Още когато беше момиче - някъде на 12-13 години, момчешките погледи я обграждаха с внимание. Харесваше ù и правеше какво ли не, за да ги задържи.
Слънчевите лъчи едва бяха стоплили земята напролет, когато тя обличаше късата пола и отиваше на училище. За нея, а и за повечето ученици тази дума - училище, отдавна бе загубила значението си. За тях това бе място, където показваха новите си дрехи, научаваха някоя друга пикантна история, или просто разнообразяваха сивото си ежедневие.
Тя не търпеше да бъде сама. Винаги търсеше да привлече нечие внимание, обожаваше комплиментите и дори като дете намираше начин да си ги получи.
Като нейна съученичка общо взето не се впечатлявах от нейното поведение. За разлика от нея бях тиха и спокойна в държанието си. Нямах място сред шумните училищни компании и може би според мнението им, казано на ученически жаргон, бях невзрачна и задръстена. И това не ме впечатляваше особено - аз живеех в моя свят.
Но все пак с времето се опитах да изградя свой кръг от приятели, които имаха много по-различни занимания от онзи свят, отколкото на ученическата ми среда.
След като завърших училище, се стараех да огранича контактите си с нея, въпреки че от скоро апартаментите ни бяха един до друг. Независимо, че пътищата ни бяха различни, когато се случеше да бъдем на едно и също място, тя и само тя бе най-яркото момиче. Не бяха рядко случаите, в които се озовавахме в една компания. Опитвах се да си затворя очите за моментите, в които всички погледи се оказваха в нея. Някак си отново успявах да прикрия факта, че се чувствах пренебрегната и наранена. Но вътрешно в себе си вярвах, че ще дойде моментът, в който околните ще прогледнат и аз ще изляза от позицията си на втори план.
В повече обаче ми дойде фактът, че симпатичното момче от долния етаж, с което разменяхме книги, списания и бъбрехме с часове, вече не ме забелязва, когато тя е наоколо. Навсякъде, където се случеше да бъдем заедно, аз бях като бледа сянка, почти незабележима.
Скоро се запознах с едно момче от клуба, в който ходех. Беше музикант, свиреше там с групата си. Имаше красиви сини очи, плениха ме тези очи. Не беше нужно да разговаряме много, за да установя, че си допаднахме. Знаех, че между нас има някакво неудържимо привличане и нищо не може да попречи на това.
Не можех дори и да си помисля, че някога тя ще се намеси между нас. Вярвах, че той никога не би се загледал в друго момиче.
Веднъж говорех с него по мобилния и я видях да стои зад мен на етажа.
- О, онзи симпатяга от клуба, а? Познавам го. Тази вечер ще се видим. Много мило момче, ще му пратя поздрави от теб!
В онзи момент в мен се надигна някаква неудържима ярост, гняв и болка. Идеше ми да я ударя, дори и да я убия, но не посмях. Обърнах се и се затичах разплакана по стълбите. Искаше ми се да избягам да се махна от това място. Аз също имах нужда от любов. Не бих искала да ме преследва през целия ми живот. Не мога, не искам да бъда нечия сянка. Всеки има право на щастие. Но за щастието се воюва. Открито и честно без сенки и полусенки. За да е истинско то - щастието.

Една легенда

Има една легенда. С времето, все по-малко остават хората, които я знаят.
Някога, в едно балканско село, живеел един младеж на име Георги. Той бил най-красивият от всички млади момци в селото. Много моми се заглеждали по него, но така и на никоя не отвърнал. Някои казвали, че си имал изгора, защото са го виждали нощем да отива на чешмата, но - с кого се срещал - никой не можел да разбере.
Замислен и самотен ходел Георги. Често го виждали сам в дърводелницата му. Мълчал и работел, работил и мълчил. Коя ли мома е била легнала на сърцето му?
- Изгора си има - подхвърляли закачливо ергените и подминавали работилницата .
А не можел Георги да забрави онова, което бил преживял.
Късно било, всички врати отдавна били залостени. Решил да се разходи извън село. Нещо напирало в гърдите на младия момък. Искал да се полюбува на пълната луна. Тръгнал към края на селото. Край чешмата, където овчарите напивали водата на малките моми, там, край същата чешма, момъкът се стъписал! Не можел да повярва на очите си. Девойки - от хубави по-хубави, разплитали косите си. Една от тях греела като звезда! Привидение или Звездата-Вечерница била - не знаел Георги. Завъртели се момите, хоро завили. Въртят се, а той не знае къде е. Оплела го Звезда-Вечерница с дългите си руси коси.
- Зефира е, момко - прошепнала му една от момите - най- личната!
Чули се първи петли. Като в утринна мъгла скрили се девойките. Останал сам Георги. Осъмнал на чешмата. От тогава, всяка вечер излиза извън селото, но ни вода напива, ни китка взема - не поглежда други моми.
Няма я Зефира.
Дошло отново пълнолуние. Тръпнел момъкът. Какво ли щяло да се случи? И като в красива приказка, хубавите девойки отново се появили. А сред тях като - Звезда-Вечерница - Зефира танцува. Танцува, но не може да го достигне. Заобиколили го девойките.
- Залог, момко, залог е нужен. Ако искаш Зефира, мисли! Любов даром не се дава.
Развъртяли се девойките, затанцували, увлекли Георги и изчезнали с песента на първите петли.
Прибрал се в селото. От тогава все огрижен го виждали неговите акрани. Майстори нещо в работилницата, майстори и мълчи.
И в това мълчание изплувал разказът на старите жени: "Любила Зефира най-личния ерген. Хубостта им на двамата, и любовта им - стигане нямала. Но - тръгнал момъкът с една хайдушка дружина, тръгнал и повече никой никъде не го видял.
Изгоряла душата на Зефира. Обхождала хайдушките пътеки, докато не попаднала при самодивите. Това били девойки с обречена съдба. Танцуват и пеят - търсят ключа към своето щастие."
Така си мислил Георги и не усетил как от тази обречена красота, ръцето му сами започнали да ваят подаръка.
"Лъжица да бъде" - повтарял си той и нареждал цвете до цвете по писаната й дръжка - "Не за гозба, за мяра да бъде - мяра нежност, мяра обич, мяра любов, мяра доброта, мяра гордост, мяра преклонност!... Мислел си той, а лъжицата ставала от хубава по-хубава. Нямал търпение кога ще дойде следващото пълнолуние..."
Легендата се губи някъде между многото разкази. Тези, които я знаят, разказват, че красотата и мъдростта победили. С решителност, всеотдайност и много упорит труд любовта на Георги спечелила Зефира.
По-нататък, разказът за тяхното щастие изтънява между годините. Легендата мълчи.

Друга


В онзи слънчев ден се случи нещо - нещо, което накара светът ми да се преобърне. Пред училището стоеше новият ми клас. Аз бързах да се запозная със съучениците си...тогава я видях за пръв път.
Усетих как нещо трепна в мен. За няколко секунди стоях като прикован, но се опомних, приближих се към нея и се усмихнах.
- Здравей! Да се запознаем, аз съм Николай! - промърморих с треперещ глас.
- Яна - прошепна едва доловимо тя и пое нагоре по стълбите.
От този миг, небесно сините й очи се запечатаха в съзнанието ми. Не спирах да мисля за нея - за това как ще я заговоря, как ще ми се усмихне. Часовете се редяха, а аз не преставах да се обръщам и да поглеждам към нея. Усмихвах се винаги, когато срещнех погледа й. Душата ми, като че ли се изпълваше с радост.
Училищният звънец извести края на учебния ден. Всички полетяха към двора. Някакво непознато силно чувство ме караше да извикам подир нея. Не посмях.

*
Бяха изминали две седмици откакто се срещнах с новия си клас.Само при мисълта за Яна, чувствата разлюляваха душата ми.
На път за училище, в една слънчева утрин, за пореден път си мислех за нея. Някакво чувство ми подсказваше, че ще се случи нещо, но не му обърнах особено внимание. Усмихнах се и продължих да мечтая. Ден след ден, все повече се потапях в този свят. Нещо ме привличаше - усещането бе необикновено! Така и не забелязах кога съм стигнал до класната стая. Влязох. Но нищо не ме изнада. Часът протече както винаги - повечето дремеха по чиновете и не слушаха това,което говори учителя. За наша изненада, следващия час бе свободен. Почти всички отидоха на кафе. Останаха само Яна и няколко момчета. Почувствах неловко, затова реших да отида до близкия павильон.

Когато се връщах, докато вървях по коридора на празното училище, онова чувство, което рано сутринта бе смутило душата ми, не бе ме излъгало. В другия край на коридора, точно срещу мен, вървеше тя, но не сама?!. Вървеше прегърната с едно момче от нашия клас. Толкова бяха се увлекли в общуването си, че не ме забелязваха. Краката ми се подкосиха. Бе обичайно да се случи в училище. И защо бях повярвал, че това е невъзможно? Единственото, което можех да направя бе да гледам ставащото пред очите ми. Шеметът още не бе отминал, когато се случи нещо още по-неочаквано! Само за миг, погледите на трима ни се срещнаха. След секунди вратата на една от класните стаи шумно се затвори. Зад нея бяха останали Яна и онова момче. Онемял, стоях пред вратата. Имаха ли право да постъпват така? Навярно имаха. В главата ми бушуваха много въпроси. Имах ли право аз да отворя вратата? Би било невъзпитано.
От този миг, всичко се промени. Следващата крачка бе като друга страница в моя живот. Крачка, без надежда. Онази малка надежда, която в последните петнадесет дни озаряваше живота ми.
Не можех да остана на това място повече. Прибрах се в класната стая. Обещах си да не погледна повече Яна. Трябваше да намеря начин, за да запазя накърненото си достойнство.
Дните минаваха. За мен тя беше вече - друга.

Много ми хареса разказът ти Илюзия. Страхотен е!
Обаче мисля, че трябва да го преместиш в тази тема...