Цял живот диети

Понеделник.Седем и двадесет. New York City!

Измъквам се мързеливо от леглото, протягайки се.Още съм схванат от проклетият корав матрак. На плотът в кухнята ме чакат две препечени филийки безвкусен, диетичен хляб и чаша топла вода с лимон, придружени от днешната преса. Не ми пука какво става, аз съм звезда. Упс! Много е рано за тази маска.

Седем и тридесет и седем.

Тънка едноцветна вратовръзка, семпла сива риза и черен костюм. Маска. Лимузината отвън чака.

Осем.

Ню Йорк в пълният си блясък. Ледена усмивка и неудобен кожен стол. Маска и безразлична гримаса, придружени от чаша кафе и мостри от последните модни колекции и най-известните модни дизайнери.Така започва един обикновен, за мен , работен ден.
Аз съм Донован Норбъри, създател на едно от най-известните модни списания Arrogance.
Мразя името си , защото винаги ги свързвам с гланцирана корица и колонка полу-вулгарни, критични думи.
Мразя животът си, защото е ефимизъм на самота.
Мразя лицето си, защото то ме гледа от всеки втори билборд.
Мразя стилът си, защото всички се стараят да изглеждат като мен.
Мразя работата си, защото трябва да зарежа моралът си, който и без това ми липсва напоследък.
Мразя приятелите си, защото нямам такива.
Чудите се какво обичам? И аз се чудя… Мисля, че вече съм забравил значението на глагола “обичам” Някой да има тълковен речник на заем? Някой да има сърце на заем?
Когато кракът ти стъпи в дебрите на машината за поквара, наречена за по-кратко Холивуд, значи вече си мъртъв. Холивуд е като жетвар – взима ти душата, малко преди да умреш и ставаш парфюм, дреха или ходещ скелет на батерии, ставаш стока. Продаваш се - волно или неволно.

Когато Сара влезе в офиса ми, за да ми донесе кафето, трябваше вече да затворя лаптопа си и да се върна към работата, която ме очаква. Имам 5 дни да сътворя от нищо и два парцала магия. Чувствали ли сте се като Хари Потър, аз се чувствам така всеки ден.
- Ехо?! Подсладител! И без това съм надебелял с един килограм.– казах аз, без дори да поглеждам към нея
- И си смени обувките, само по звука от стъпките ти мога да разбера, че са от разпродажба. Ако искаш да носиш такива обувки кафенето отсреща предлага работни места. – мразя когато трябва да бъда “себе си”. Имам предвид другото си аз. Понякога се чувствам като психично болен, повярвайте ми, някой ден ще стана. Истината е, че мен въобще не ме интересува какви обувки носи, дали има икстеншъни и колко килограма тежи.Просто от мен се очаква да бъда педантичният шеф с гаден характер, нали се сещате – като Мерил Стрийп в “Дяволът носи Прада”. Истината е, че мога да напиша книга за това, как да караш хората да те мразят, без да си лош човек. Наистина не съм лош човек, не го казвам само, за да си сложа маската на добрият чичко с торбата дарения, маските ми ще станат прекалено много. Аз съм просто един самотен педал, който мрази, това, в което се е превърнал.

И така нека Ви разкажа с това как великият Донован Норбъри един ден просто се събуди нов човек. Не, не съм си правил пластична операция. Не, не са ми промили мозъка и не съм на нова дрога. Не искам да звуча като сектант, но всичко е въпрос на любов.

И така, един хладен, октомврийски, съботен следобед, докато мразех животът си и се ровех из интернет попаднах на местен литературен форум. За тези, които не знаят (не, че сред Вас има такива), висшето ми образование беше журналистика, получено…ъмм някога в Кралският университет на Лондон. Може би при други обстоятелства, сега щях да съм беден, унижен, дебел, състарен, депресиран учител в някоя лондонска гимназия, да имам властна жена и две отвратителни деца, да се крия в мазето и да гледам гей порно, криейки, какъв голям педал съм всъщност и да мразя животът си. Не, че сегашното ми положение е по-цветущо, но поне не гледам педерастко порно тайно. Иначе,ако не децата и жена ми, то папараците вгорчават животът ми достатъчно, а и аз без това съм депресиран и мразя животът си. Единственото, с което мога да се похваля е това, че за 30 годишен изглеждам просто божествено..и то без Фотошоп.

Та да се върнем на форума. Повечето хора мислят, че аз съм от онези типични холивудски звезди, които са толкова тъпи, че обладават мозъчна дейност едва колкото да пазят равновесие. Всъщност, без да се изтъквам, съм доста по-интелигентен от повечето Ви съседи. Обичам да чета, при това много, ето защо този форум за мен представляваше интерес. Зачетох се, имаше доста интересни статии, но ми се щеше и да добавя нещичко, все пак съм критик и шеф, навик ми е да добавям, пък било и то и съвсем дребни, почти ненужни детайли. Регистрирах се, поне тук хората не знаят кой съм, което е похвално и приятно – мога да бъда себе си, без да бъда смятан мекошавец. Разгледах ревютата на доста книги, преди да установя колко отдавна не бях си купувал книга, поне не и такава, която да достави удоволствие на почти осакатените ми сетива.Трябваше да сляза до града. Облякох нещо просто и марково. Сложих си диоптричните очила, нямам време да мисля за лещи. Чудо е, че папараците още не са по петите ми!

Въпреки очевидното си и нескрито нежелание, Едгар – личният ми шофьор все пак благоволи да ме закара до една от малкото книжарници в Ню Йорк, в която се предлагат редки издания и дори уникати на известни и не толкова известни книги.

Още с влизането в нея ме лъхна екзотичният, възбуждащ сетивата аромат на старо мастило и пожълтели страници, който събуди в мен дълбоко прикривани копнежи и сладки, греховни спомени от университетският ми живот, които жалкото ми, напоследък съществуване, бе изтрило в Recycle Bin-a на съзнанието ми.

Всъщност повечето хора (поне тези, които не са запознати с моята особа) , смятат, че в университетският си живот, прекаран в прегръдката на сивият, безстрастен, полу-мъртъв Лондон, Донован Норбъри е бил едно непорочно хлапе.
Нищо подобно! Това, че все пак ми се налагаше да живея при родителите ми изобщо не означаваше, че по цяла вечер съм стоял и съм правел тестове по литература, е случваше се, но това не бе основното, с което се занимавах.

Както всички са наясно, това е времето, когато всички млади хора съзряват и започват да опитват по зрънце от ароматната, щедра чепка грозде на живота. Всъщност, моето опитване от нея започна още в гимназията. Зад прическата тип паничка и погледът на ранена горска кошута, аз криех развратната си, малка персона, която крещеше от неистовото желание по двадесет часа на ден да се чука, да пие и да шмърка. Никой не знаеше за това, освен най-близките ми приятели, с които делях тези три жизненоважни дейности.

В Кралският университет държах всичко да си остане по същият начин, в крайна сметка, затова се казва “личен живот” – защото е личен! Да си мистериозен тип, с кльощаво телосложение и болнаво бледна кожа незнайно защо винаги особено привлича и двата пола. Именно тогава създадох и най-най-най-щурите си и невероятни спомени.. за това време.
Кой в първи курс не е целувал в тъмните ъгли новото момче в групата по английска литература, чието име дори не знае?
Кой не е правил оргии с най-добрите си приятели в библиотеката?
Кой не е спал с безсрамно младият си и безсрамно секси преподавател по езикознание?

Не знам за вас, но аз съм го правил!

Казвам ви, деца, запомнете го, невинността отваря всички врати. Ако имате и смелостта да затворите след нея, да съблечете овчата си кожица, да я закачите в гардероба и да се покажете на света кой е Вълка, а на другият ден, независимо колко човека сте изял,пак да бъдете същото агънце, значи сте годни да сте на мое място..някой ден, може би..Едва ли! Казват, че някога ученикът надминава учителят си. Аз обаче не съм такъв наивник, че да ви позволя дори да си мислите, че можете да ме надминете! Пак се отплеснах в това да се самовеличая, глупаво его!

За мнозина сигурно би било голям шок да разберат, че в претовареният ми харддиск всъщност се е запазил от изтриване файла с първата ми любов. Да, пазя още споменът за меките, кашмирени къдрици с цвят на карамел. За свенливият, влажен зелен поглед, който ме наблюдава разсеяно през чиновете. За ароматът на евтин омекотител и детски сапун. За пухкавите, изпръхнали от студа устни, които аз обожавах да стоплям с моите. За жалост и тогава бях също толкова глупав, колкото съм и сега – имам достатъчно ум в главата да Ви кажа толкова изискано колко простоват сте, че да не ме разберете, но ми липсва онази част от ума, която обикновено ни предпазва от неразумността заради слава и умиращи удоволствия да изоставим здравият разум и истинските чувства да отидат по дяволите.

Ръката ми пробягна неусетно по кожените подвързии на книгите по реда и се спря на Едгар Алън По. Пръстите ми сграбчиха книгата, сякаш тя бе тайнствен ключ за вратата, зад което стоеше моето по-добро, ново аз. Разтворих я и жадно прокарах кожата си по гладките като розови венчелистчета, страници, които въпреки, че бяха пожълтели, не бяха овехтели, дори напротив-в тях се бе запазила малка магична частица вечност.
Затворих книгата, платих я на касиерката, която ме гледаше с огромните си, зелени очи ококорено като жаба и си тръгнах.

Вечерта, въпреки хилядите тягостни молби на прислужницата ми, да ми направи нещо за хапване и малката лекция с поучителен, майчински тон за анорексията, все пак отказах да вечерям. Налях си чаша червено вино от бутилката, която от две седмици стоеше на барплота, придържайки към себе си бележка, гласяща:

“ Обади ми се…
Саймън ”


Изтегнах се пред камината, която пръскаше бледо оранжевите си лъчи върху мен и чашата, която държах, създавайки в нея феерия от червеникаво-златни отблясъци, които играеха палаво в алената течност. Взех книгата и започнах да пия от нея животворните сили на изкуството, така, както отпивах от алкохолът, с аромат на малини и билки, който Саймън ми беше изпратил.
Кой беше Саймън?!

Неделя.

Събудих се с изкривен като обръч гръбнак на пода на дневната. Камината бе угаснала, а прислужницата бе метнала върху мен някакво одеяло Бях преполовил книгата и изпил бутилката. Разтегнах се като морен лъв, препичащ се на слънце и станах. Закусих бегло. Качих се в стаята си.

Денят прекарах в леглото. Не ми се излизаше. Чувствах се отпаднал и изморен дори и за традиционното неделно пазаруване. Пак се сетих за Саймън. Нямам си и идея кой, по дяволите е този! Пуснах си телевизорът и гледах тъпо в една точка, без дори да осмислям информацията, която тази кутия на депресията ми предаваше. Осъзнах. Не се чувствах изморен и отпаднал, чувствах се празен. Чувствах се като пластмасова кукла, която отвън е лъскава, видимо щастлива и непостижимо перфектна, а отвътре е куха, празна, лишена от емоция.
Сетих се за нещо глупаво и детско - когато бях на 10 имах приятелка на име Джуди, тя винаги обичаше да казва: “ Искам да съм като Барби! Тя си има всичко!” Мислено си отвърнах : “ Не искам да съм като Барби! Не искам дори са съм като Кен. Да, има си всичко, освен сърце и ум!“
За пръв път в животът си безумно исках нещо, което не мога да получа от богатите си приятели и не мога да купя в мола. Исках да се влюбя..

Искам! Искам! Искам!

Звуча като разглезено хлапе, на което не са му дали десерта. Откакто станах публична личност не спирам да повтарям тази глупава, себична лексема. Но!

Но този път исканото от мен няма да се появи на прага ми след минута, опаковано в луксозна кутия. Как въобще може някой да иска да се влюби. Любовта не е вещ! Не е някакъв ненужен предмет, от чието притежание си обсебен, просто аз съм едно влюбено във властта копеле, което трябва да промени присвояващият си мироглед!

В повик на нужда се пресегнах към нощното шкафче. Там където обикновено хората държат шише вода, аз си държа цигарите. Бях решил да спра тези лайна отдавна. По същият начин както бях решил да спра да лъжа, да спра да се крия зад маска и да спра да бъда лишено от човещина нищожество. Не спрях нито едно от уречените неща, следователно няма да спра да се самоубивам и бавно и постепенно да превръщам белият си дроб в черен. Какво лошо пък му има на черното – винаги е на мода. Пък и с два черни дроба ще пия до припадък! Все едно не го правя!

Глупости!

Запалих цигарата. Да лежа в леглото и да пуша в момента е изключително удобно, но отстрани изглеждам като някоя незадоволена съпруга на средна възраст, която току-що са изчукали. Не ми пука. Днес ще си изглеждам както си искам!

Понеделник! Отново. Днес няма да изглеждам както си искам!

Изкъпах се. Облякох ризата си. Задуших с вратовръзката си, наблюдавайки как от огледалото ме гледа омразното лице, което моли за въздух. Аз съм извратеняк.
Отпуснах вратовръзката. Наистина ли това отражение, смътно напомнящо на току-що излязъл от Аушвиц, евреин, съм аз?
Мамка му, аз съм едно пластмасово, булимично чудовище, чиито ребра са изпъкнали по отблъскващ начин, като протегнати кокалести лапи на вещица. Гротеска. Грозна гледка.
Прекарах ръка през косата си, прибирайки я леко назад и избягах от огледалото. Закопчах сакото си. Отвращавам се от себе си.

Едгар ме закара до работа, като по пътят се поинтересува дали величайшата ми особа ще желае да се отбие в Армани. Отказах.
Лимузината спря до огромната сграда, пред чиято масивна стъклена осанка и грандоманията на моето фалшиво его би страдала от комплекси. Влязох вътре подгонен от играта на леденият нюйоркски вятър, който развяваше грубовато зле разлепените рекламни листовки по металните, улични стълбове наредени в редица по тротоара като стройни, горди, железни рицари.

В сградата беше топло и уютно, миришеше на прясно кафе и канела от лавката на партера. Не си спомням кога за последно бях опитвал канелена кифличка без след това да изтичам в кенефа и да си бръкна с два пръста в гърлото. Опасявах се, че отговорът ще сведе до любимото ми “Никога”.

Влязох в офиса си точно в 8.30 и дори не обърнах внимание на мострите, които лежаха в лъскави каталози на бюрото ми. Имам нужда от една цигара, от огромна чаша неподсладено кафе и от прегръдка. Роузи влезе, потропвайки с новите си боти Lanvin, които по изключителен начин подчертаваха величието на прекрасните и бедра, обути в черен клин. Ако бях хетеро.. Само ако бях хетеро щях да обожавам тези бедра.

Усмихнах й се и я приканих с жест да затвори вратата след себе си. Тя ме погледна с недоумяващ поглед, в който се четяха малки проблясъци на тревожност.
- Какво има? – попита тя, присядайки в крайчеца на бюрото ми, кръстосвайки красивите си бедра.
- Имам проблем. – отрони се студено от устните ми, сякаш не осъзнавах, че тя е единственият ми приятел, но после свалих маската и въздъхнах, прокарвайки длан по измореното си лице, което пазеше свидетелствата за безсънната ми нощ.
- Пак ли си почнал наркотиците. Ох, не пак! На колко си години, че да не можеш да разбереш, че този път не води никъде.. Всъщност води – в ковчега. – започна проповедта си, с присъщият за нея трагично-съзидателен тон на закрилница.
- Не съм на наркотици! – прекъснах я аз преди да е продължила със словото си като стара грамофонна плоча. Роузи се ококори насреща ми, сякаш това да съм започнал да се друсам е нещо, което просто е било задължително да се случи.
- Не съм на наркотици! – повторих аз още по убедително и добавих – Мразя се! И искам да се влюбя!

Тя се разсмя…

-Стига, миличък. Това е глупаво. Пак си пушил прекалено много трева и имаш халюцинации. Ще отмине, но повече няма да правиш така. – искрено ненавиждам навика й да ми говори като на дете.
- Не съм пушил трева. Мисля каквото казах.
- Тогава? Първо – ти си перфектен! Второ – WTF!? Какво стана с мъжа, който просто искаше да е свободен. Да прави велики партита и оргии и да спи с всеки от Ню Йорк Сити?
- Порасна! И се осъзна. Виждала ли си ме гол. Даже шибаните мумии от Лондонският исторически музей имат повече плът от мен! А и ми омръзна да не знам името на човека, до когото се будя. Това не е живот, Роузи, това е сбъркана метафора на профанно съществуване.
- Ух, разбра го след 30 години. Мислех, че това никога няма да се случи. – Роузи обви фините си ръце около врата ми и ме притисна към гръдта си, която задушливо ухаеше на “Euphoria” . – Ще ти донеса да хапнеш нещичко. Идвам след секунда. – тя се отстрани от мен и се запъти към вратата. Докато излизаше съзерцавах как руси кичурчета коса подскачаха нагоре-надолу по гърба й, на фона на турско синята кашмирена рокля.

Когато се върна в кабинета ми, заедно с купата с мюсли, носеше и огромна усмивка на лицето й. Изражението й караше стаята със студен интериор да сияе.
- Страхотна си, знаеш ли? – беше глупаво да го кажа, но беше истина. Все пак усмивката й стана още по-широка. Преди тя да си тръгне не се сдържах да попитам:
- Знаеш ли кой е Саймън? – без да се замисли тя веднага отговори простичко.
- Сладкият фотограф, с когото излиза преди две седмици. Защо?
Идеята, че Роузи знае повече за мен отколкото аз самият беше плашеща. Но пък беше адски мило и функционално да имаш за асистент най-добрият си приятел.
- Просто питам. – измърморих аз под носа си, докато подозрително опитвах вкуса на мюслите, които тя ми бе донесла. Не бяха лоши на вкус, дори доста вкусни в сравнение с това, с което обикновено се храня.

Цял живот диети.

Ден като ден. Маски, маски!

През гладката полирана повърхност на прозореца виждах хората, който жужаха из другата сграда като работливи пчели из кошер. Забелязах погледът на един млад мъж, който се бе залепил за мен и следеше как ръката ми ритмично потраква с химикалката по бюрото, издавайки звук като на овехтял, развален, викториански часовник с махало. Усмихнах му се. Той извърна поглед.

Наистина ли съм такова чудовище?

Аз самият съм овехтял часовник, който е загубил умението си да отброява времето и се е превърнал от вещ със значение, в скъпа вехтория, която би захвърлил на тавана.

Финализирах всичко, което имах да правя по последният брой към седем и занесох суровият, безвкусен, безформен зародиш на своя продукт в артотдела, за да му придадат онзи лъскав, напудрен, помпозен вид, който го продава. Там сред мъгли от цигарен дим и сладникавият аромат на евтин ароматизатор, ме чакаше онова приятно, рижаво момиче със скандинавски вид, което работи за мен от две години, и чието име все още не знам. Може би е от липсата на общуване помежду ни, но тя май е единственият човек, който обитава тази сграда и не ме мисли за изчадие адово.

Качих се в кабинета за да взема вещите си. Пак почувствах онова гъделичкащо-щипещо усещане, сякаш малки, злобни мравки правеха комунистическа манифестация по гръбначният ми стълб. Някой ме наблюдава. Обърнах се. Беше същият мъж, който на обяд бе вперил обвинителният си поглед в мен, в който ясно, като под оризова хартия прозираха мислите му : “ MONSTER! MONSTER!”
Този път не ме наблюдаваше с тази мисъл, виждах го без дори да поглеждам. Кожата ми разпознава омразните погледи по един от онези извратени начини, този обаче не бе от тях.
Загасих и си тръгнах. Едгар закъсняваше. Стоях пак до един от онези железни рицари – стълбовете, отново сам. Периферното ми зрение улови в полумрака силует излизащ от съседната сграда. Беше мъжът. Познах по осанката на исполин и рошавата коса, която в здрача изглеждаше като малки, накъсани оранжево-кафяви пламъчета. Спря се за миг, след което отново потегли, сякаш бе забравил нещо незначително, за което не си струваше да се върне.
Едгар дойде. Извини се глуповато за закъснението си, оправдавайки се отново със задръстванията. Дърт мръсник. Мисли си, че не знам, че чука някаква самотна майка със син на моята възраст.

Home, sweet, home!
Прислужницата ми беше приготвила обилна вечеря. Не я отказах. Седнах на масата и започнах зверски да се тъпча, ясно осъзнавайки, че не след дълго в мен ще надделее онази суетна, болна персона, която сигурно ще ме накара да се почувствам гузен, и подгонен от това мръсно чувство, без дори да опитам да се съпротивлявам, ще повърна цялата си вечеря…

Не сгреших. Просто се случи - както всеки друг път. Просто използваш двата си пръста и готово. Измих си зъбите и изпих баснословно количество вода, придружено от две цигари, така че поне дo преди да си легна да не чувствам глад.
Легнах си в студеното, неприветливо като парче гранит, легло и се завих със сатенената завивка, която на допир напомняше лист ламарина, който с хладнотата си прогаря кожата. Цяла нощ очите ми стояха отворени, като подпрени с кибритени клечки, непозволявайки ми да се отдам на така нужният и желан сън. Гледах безсмислено в тавана като някаква книга, пълна с непонятни за мен, отговори и очаквах той всеки момент да се стовари върху мен, понеже колкото повече се взирах в него, толкова повече ми се струваше, че е все по-близо. Не спах. Станах още преди алармата на часовникът ми да е започнала да пирпили противно.

Вторник. Още една причина да мразя живота си.

На работа. Дали от навика, или от недоспиването се държах с всички като мародер..както обикновено. Наближаваше пет, а аз вече имах неутешима нужда от питие и някаква храна. Има ли значение каква – и без това ще я повърна. Реших да си дотътря кокалестият задник до отсрещното кафене, да хапна нещо, за да намаля поне малко пиянското желанието на организма ми, който вече крещеше от алкохолен глад.
Влязох и се настаних на един стол на бара, който се оказа адски неудобен и ръбеше кокалите ми по начин, който в Ада спокойно може да се мине за изтезание. За жалост, обаче това беше единственото свободно място за сядане в проклетото заведение. Бръкнах в джоба си и напипах хладната повърхност на табакерата. Извадих я и я отворих, мечтаейки за поредното самоубийствено удоволствие. Не можете да си представите как разочарованието ме прониза в корема, след като осъзнах, че е празна.

Усетих тежестта на нечия ръка на рамото си. Извърнах глава, за да срещна тъмен, полу-празен поглед, скрит зад чифт диоптрични очила без рамка. Бях толкова запленен от идеята за цигарата, която непознатият ми предлагаше, че не видях нищо освен очите и огромната, здрава ръка, която държеше кутията Malboro. Поне имам запалка. Не искам да изглеждам като курва, която си търси свалка. Запалих. Забелязах лицето на човекът, който снизходително ми предлагаше смърт. Познах го. Това беше мъжът, който всеки ден ме зяпа воайорски от прозореца на съседната сграда. Не ме мрази, явно работният му ден е свършил.
Очите ми се плъзнаха извратено по ръкава на сакото му, под който се очертаваха ясно героичните извивки на мускулите му. Мамка му, аз съм курва, която си търси свалка. Надигнах глава погнусен от себе си само за да срещна устните му, които шаваха бързо и ритмично, а тънката струйка дим чертаеше пътека извън тях. Какво казваше той? Избягах от изкуствената глухота, която ме бе хванала в капана, за да чуя:
-Джонатан..
Отръсках глава, а дългите, абаносови кичури коса покриха очите ми, разпръсквайки аромата на парфюма ми, примесвайки го с цигарения дим, който прегръщаше в прозрачните си, сиво-сини обятия двама ни. Със свободната си ръка обърнах снопчетата коса назад и на лицето ми се появи онази усмивка, която обикновено ползвам когато не знам какво да отговоря, понеже някой ми е казал нещо мило. Толкова съм свикнал да бъда мразен.
- Дон..ован-отговорих аз след прекалено дългата и неестествена пауза, на което мнимият ми събеседник отвърна с настаняване до мен, на един от онези кошмарни столове.
- Не съм те виждал тук преди.. – продължи разговора той, сякаш бяхме стари приятели, и сякаш той не ме зяпаше нагло всеки ден през мръсният прозорец на офиса си. Отново погледнах настървено към мускулестите бицепси.

- Така ли?! Гледаш ме всеки ден, откакто се нанесох в новият си офис, с онзи поглед казващ в прав текст “Ти си чудовище.”.. – Боже, аз съм ужасен събеседник. Мога ли изобщо да говоря с някого една минута, без да го засегна? Съмнявам се. Трябва да си отрежа езика, за да мога само да кимам – одобрително или неодобрително по време на разговора, иначе осирам всичко.
Той се вцепени за секунда, след което продължи, сякаш нарочно бе пропуснал частта с безнравствено-гадният ми коментар.
-Казах “тук”. Практически невъзможно е човек да не те вижда, ако живее в Ню Йорк. Ти си навсякъде – на билбордовете срещу дома ми, на всеки реп, около който минавам сутрин, на всяка плазма, която се продава в магазина.. и срещу прозореца на офиса ми.

Засмях се, това, което той казваше беше истина, чак на мен ми се гадеше от това да виждам навсякъде лицето си. Грешка, гади ми се заради булимията, това, което усещам когато видя себе си е отвращение, примесен с гняв. Страхотен коктейл – отровно дайкири.

Барманката вече ме гледаше недоволно с грозните си, кафеви очи с форма на съсухрена бадемова ядка.. Трябваше да поръчам. Отказвах се от алкохола, замених го с кафе.
-Съжалявам, не мога да вляза в хармония със себе си – умът ми мисли едно, а устата ми казва съвсем друго. – оправдах се наивно аз, докато си дръпвах от цигарата, чудейки се как той пуши тези цигари, без след това да успее да не си повърне дробовете върху клавиатурата.

Мъжът се разсмя. Забелязах каква чаровна усмивка има. Млъкни, ненаситна, курвенска природо, опитвам се да водя разговор, който не бива да завърши в кревата ми!
-Казаха ми, че си от малкото хора, които могат да те обидят по онзи изтънчен начин, който ще помниш цял живот. Не са сгрешили.
- Това не беше нищо. – реши да отбележи горделивото ми, надменно его.
- Знам, знам, аз правя предпечатната заготовка на списанието ти, имам идея какви ги говориш. – подчерта с хитроумно изражение той, побутвайки към мен чашата кафе, която сервитьорката бе донесла за мен. Отпих облекчено - първото нещо, което вкарвам в организма си за деня, ако не броим трите литра вода.
- Наистина си аскет. – добави Джонатан, посочвайки хартиените пакетчета захар, които лежаха на чинийката недокоснати, заедно с шоколадчето. Без дори да опомене за действието си, той взе малкото парченце сладко удоволствие, което аз не бих си позволил, разопакова го и го изяде най-безцеремонно.
- Е, в бизнес като моя се изисква да направиш някой-друг отказ в името на прогреса.
- Какви? Да се откажеш от всичко земно, за да си шейсет кила. Изключително необходимо за прогреса на човечеството, признавам!
- Шейсет и осем. – подчертах дебело аз, сякаш имаше някакво огромно значение за разговора или изобщо. Телефонът ми иззвъня. Беше Роузи, явно беше спешно, защото не затвори и след третото позвъняване. Извадих портмонето си и оставих сумата нужна да покрие поръчката ми, направих кисела физиономия и се сбогувах с Джонатан.
- Утре по същото време пак ще съм тук, ако имаш нужда да поговориш с някого. – изрече той, докато излизах.

Върнах се в така омразната сграда, само за да говоря с Роузи. Искаше да нанесем някои поправки върху началната ми статия, която по нейни думи беше “ отвратително вулгарна”. Взех листа, изписан с грозните ми думи и излязох тичешком от сградата, като едва не се разчекнах като непохватен гимнастик на току-що измитият под във фоайето. В лимузината, докато пътувах към къщи нанесох корекциите, оставаше само да изпратя поправената статия на Роузи. Това направих още с влизането в дома ми, а после се пльоснах в пенливата, ароматна вана, която прислужницата беше приготвила. Дълго киснах сред пяната и горещата вода, затворил очи, мечтаех да се намирам в средата на огромен, южен океан, танцувайки с вълните, които милваха горещата ми, потъмняла от тропическото слънце, кожа. Там щях да съм сам, но не самотен. Приятно сам. Спокоен, без венециански маски, които грозно изписани от поквара и преструвка, говорят от твое име мръсотии и лъжи.

Сетих се за Джонатан и забравих всичко останало. Идеята да имам нещо подобно на приятел беше по-изкушаваща дори и от мисълта за чаша водка, с която обикновено се утешавам след лайнян ден като този. В харддиска ми липсва файл със спомена за това, откога не съм имал друг близък до мен човек, освен Роузи.

~ Част 2

Сряда. Последен шанс, да не мразя живота си.

Няма смисъл да говоря недодялани, току-що съчинени измислици, в отговор на запитването “Защо не съм спал?”.
Все пак аз съм чудовище, съградено от брутализма на това да казвам всичко face-to-face, пък било то истина или преструвка, така че не намирам смисъл да лъжа.
Не спах, защото подобно на наивна ученичка, срещнала за пръв път любовта, в лицето на мазния, пъпчасал пикльо от горния клас, мислих за бъдещето.
Малко признание! Никога преди не бях мислил за предстоящото, пък било то и за новият ден, който се очаква да дойде след тежката нощ, белязана от пиянстване до припадък, наркотични халюцинации и безразборен секс. Още от люлката съм закърмен със суровата, горчива кърма на предопределеността – или щях да стана диамантен магнат, за да наследя баща ми, или щях да стана стока. Незнайно защо, избрах да се продавам.
Може би защото аз и диаманта имаме общи характеристики, а аз съм известен със свойството си да не се погаждам добре със себеподобни.. Не, не говори болното ми его, аз съм. Просто и двамата сме нещо, което има претенцията да е велико , бляскаво, скъпо и непостижимо, въпреки, че съществуваме, знаейки какво щастливо съвпадение на природата сме. Твърди сме и никой и нищо не е в състояние да ни разруши, освен свръхналягането, а що се отнася до блясъка – не го притежаваме, талантливите ювелири ни го дават, за да можем да бъдем годни за продан, иначе сме едно безцветно, съвсем не скъпо парче материя.

Мъглива утрин, с графитно-сив оттенък предначерта лоното деня ми. За разлика от времето, настроението ми изобщо не бе дъждовно и буреносно, в главата ми грееше Слънце. Неприсъщо за мен е и да претупвам работата, което впрочем си позволих днес, без да се чувствам гузен. Каквото и мръсно копеле да се претендирам да съм, обикновено държа да правя всичко както трябва, но не и днес.
Търпението си, както всеки друг ден, бях оставил вкъщи, да виси забравено на закачалка, затова още в пет без десет минути буквално избягах от офиса си, бързайки към отсрещното кафене.
Навън пак е неприветливо и студено, а вятърът се опитва да открадне Burberry тренчът ми. Пролетта в Ню Йорк е абсолютен антоним на земното съживяването, с каквото изтъркано и демодирано понятие са натоварили горкият сезон. Пхх, искрено му съчувствам, някак си ми е известно какво усещането да носиш табелка с грешният смисъл.

В кафето, както беше и по уговорката ме чакаше Джонатан, който Слава Богу бе запазил маса.

Говорихме.

Не бях се чувствал толкова гол откъм думи откакто Ноел ме бе напуснал преди 8 години.
Не бях се чувствал толкова гол душевно…никога. Обикновено успявах да скрия поне булимично изпъкналите ребра на престореният, стъклен свят, в който живея.

Срещите ни вечер, след депресиращите дни-пиеси изпълнени бездарно с жалката ни актьорска игра, вдъхновени от есента и строгото работно време, започнаха да наподобяват нездрава привичка.
И не, това не бе проекция, на навика ми да обсебвам с мръсните си пипала като зла магия всичко живо , до което успея да се добера. Беше просто една хуманна, човешка връзка с приятелски характер, в каквито дебри не се бях впускал до сега.

Откъснах от себе си онази безсрамна, чудовищна част, която имаше за забавление от най-висша класа да третира хората като нисша сган, стъпвайки по крехките им,непокварени, но мъдри глави с лъснатите до ослепяващ блясък обувки Gucci и да живее по великата прищявка на аристократичният не-морал, който четеше и прилагаше в ежедневието вместо Библия.
Откъснах я като парче болно, уродливо, гангренясало месо, оставяйки зееща и кървяща, раната в тялото на моето псевдо его.
Откъснах я, не ми беше потребна подобна престорена съвършеност. Не исках, взирайки се в мен, Джонатан да вижда лъскавата пластмасова обвивка на полираната маска, вместо кожата на едно човешко същество.
Не искам пластмасовата същност, искам си обратно човешката самоличност!
Не ме е страх от това, което съм!
Не ме е срам, от това, което съм!
Страхувам се и се срамувам от това, което бях!
Страхувам се и се срамувам от това, в което бях на път да се превърна – бездушната корица от полирана хартия и няколко отровно римувани стиха думи!

Пластмасовата маска се бе пропукала и през пукнатината на нейната омразна същност се процеждаха черно-кървавата поквара, отровното лицемерие и слузта на надменността.

Джонатан и аз намирахме и диалога без да го търсим. Дори в уморените вечери, когато стояхме на по-малко от метър един от друг, на една от онези маси с големината на шахматна дъска, мълчанието помежду ни говореше само, разказваше и съветваше, споделяше.
Наситеният, с аромата на Бордо, дъх и цигареният дим, който приятелят ми изпускаше грациозно под формата на малки, рошави кълъбца, витаеха около мен и ме докосваха, говорейки шепнешком в ухото ми. Случваше се, по време на някой от тези наши следобедни гуляи, чашите вино, които организмът ми може да понесе да надвишат безопасното ниво. Тогава, по традиция изричах нещо глуповато, някаква строфа лишена от смисъл, чужда на контекста, от която щях да се срамувам няколко дни напред. Джонатан не се сърдеше. Беше забавно, когато той прекалеше с алкохола - неговите накъсани, остри движения винаги ме размиваха, речта му, която придобиваше недодялани очертания и характерно заваляне, правещо пиянският му етюд една неповторима, наивна комедия.

Лято в Ню Йорк.

Сезонът на тена, ярките цветове, летните флиртове и всичко, което по презумпция се счита за скандално.
Частта от годишният цикъл, в който всеки мъж се чувства по-нахакан от всякога, защото може да се изперчи с бицепса и корема, който е сътворил през зимните месеци, а младите и не чак толкова млади дами, се поддават охотно на подстрекателството на Слънцето и показват възможно най-много плът.
Време на преосмисляне на ценностите и потенциалното им заменяне с нови. Подходящият период за мен да тегля чертата.

Черта.

Време ми е за заслужена почивка. Планирам да се отдам на изкушенията, които Италия предлага благосклонно. Този път се изкушавам да анатемосам пазаруването в Милано и преяжданията с пица и спагети, след които драйфам без моя намеса. Представям си ваканцията тази година, като изконно нужното ми откъсване от света на модният критицизъм, пък било то и в съвсем не достатъчните седем дни.

Пет и петнайсет. Закъснявам!

Хлопнах лаптопа, затваряйки го, наметнах на кокалестите си рамене тънкото сако, което галеше с леката сатенена подплата голата кожа на ръцете ми и сграбчих дръжката на чантата си, повличайки я след себе си.
Твърде късно. Джонатан вече чакаше във фоайето, разглеждайки любопитно една фреска , която бях донесъл след пътуването ми до Тайланд, висяща нелепо на фона на белотата на стената до офиса ми, като вратовръзка в смешен цвят на класически костюм.
- Интересен интериорен подбор. – засмя се той, подръпвайки ризата си надолу. Дори непрофесионално око би отразило колко малка изглеждаше за колосалното му тяло, възприело осанката на гръцки бог.
- Интересен стилистичен подбор. – подметнах аз, визирайки очевидно неподходящият размер на риза му. Коментарът ми изглежда го притесни, защото забелязах по лицето му очертанията на онези две издайнически бръчки на челото му, които се появяваха в моменти на смущение. – Ела, ще ти намеря нещо, в което няма да се чувстваш като милейди в корсет.

По пътят към гардеробната, всички с детективско внимание наблюдаваха движението ни, по стерилно белият коридор, крачка по крачка. Мразя нелепите, недодялани истории, които подчинените ми си съчиняват, вдъхновявани от мързела и малодушието си. Не би представлявало пречка на когото и да било, след щатен подбор да се издаде голям по обем, фолклорен сборник с подобни произведения, в които 99,9 % от написаното няма да има нищо, което да има връзка с реалните събития.
Набутах Джон в гардеробната,с последните ми за деня сили, които изцедих от морните си, изстрадали от недохранването мускули, което съвсем събуди разяждащото слуха ми шушукане, породено от накъсаното мърморене на очевидците.
Pleasant. Утре всички ще знаят, че съм изчукал пича от другата сграда след работно време. “Илл, колко гнусно..”
Натиках в ръцете му първата закачалка, с риза, с нормална за него мярка, която погледа ми идентифицира - все пак имахме намерение да вечеряме в изискан ресторант. Снобизъм.
- Lacoste е, можеш да я запазиш. – избоботих аз с наведена глава , докато ровех из чантата си, в търсене на табакерата, която липсваше в джоба на сакото ми. – Мисля отменя резервацията за вечеря.
- Защо,срамуваш ли се да излизаш с мен? Съжалявам, че не избрах нещо по-подходящо, но се опитвах да не закъснея и..
- Не е заради теб, наистина не ми се ходи на подобно място, нямам настроение за пози, имах скапан ден. Държа бутилка вино, прибрана в бюрото, можем да останем тук. – нервно запалих цигара с треперещите си, пианистки пръсти, от току-що намерената табакера и предложих на Джонатан.

Прие и цигарата, и предложението ми.

Дотътрих се до кабинета си, буквално влачейки крака по измърсеният, но все още огледално полиран под. Not so classy..
На кого му пука?
градата вече пуста и бездушна, лишена от клюките, разприте и светския шум, празен, приличаше на дебелостенен, стъклен куб. Всички си бяха тръгнали.
Логично.
Нали пластмасовото чудовище си бе хванало плячка, дегизирано между пустата савана от скъпите парцали без стойност, които играеха камуфлажния й фон.

Върнах се в гардеробната, където на един от полу-празните лостове за закачалки висеше като разгонена маймуна на клон, Джонатан, оглеждайки прецизно увитите в найлон новодоставени дрехи, които бях планувал да използвам за фотосесиите утре.
- Приличат на висящи, от тавана на месарница, животински трупове. – изрече той, насилвайки устните си да се извият във формата на неискрена усмивка. Не се получи.

Аз дори не опитах да се засмея, някак не ми беше забавно.
Една истина не може да предизвиква смях.

- Хубаво е. – процеди през небцето си Джон, видимо запленен от забавлението си да побутва с палец, като любопитно бебе,найлона,обвиващ в задушаващата си прегръдка една бежова DKNY рокля.
- Внимавай да не се окаже жива и да те захапе. – развесели ме малоумната, инфантилна физиономия, която изрисува лицето му в отговор на шегата ми. – Кое е хубаво? – чак сега до мозъка ми се довлачи импулса, предаващ неговите думи.
- Това. Имам предвид..вечерните ни лафове.

Изблик на смях взе връх над умението ми да се въздържам. Отново се разхили.
- Вечерните ни лафове? – изкашлях, по време на жалният си опит да поема дъх.

Той се смути и очите му видимо притъмняха. Бях го обидил.

- Как тогава наричаш това?– с нотка на неприязън ме удари речта му – груба и рязка, каквато не я познавах.
- “Приятелско бърборене” звучи по-добре.

Отговорът ми се оказа верният. Чак когато приятелят ми започна безплодните си опити да отвори бутилката без намесата на и без това липсващият тирбушон, в ума ми прокънтя надменното и самодоволно “ Няма чаши.”, триумфиращо изречено от онази неголяма, ехидна част, която не бях успял да унищожа или откъсна.
Липсата на съд за пиене не ни попречи. Двамата надигахме безславно бутилката, подавайки си я от ръка в ръка, като двама отритнати от колелото на живота, нещастни пияници, които се въргаляха в калта на каприза, прищявка, която тщеславният свят им бе вменил. Но поне не се опитвахме да хвърлим прах в очите на никого. Такива бяхме.

- Измисли ли си встъпителната снобарска реч за другият брой вече или нямаш достатъчно превзето вдъхновение. – дочух като далечно ехо заваленият му говор, който тътнеше злокобно в алкохолно размътената ми глава.
- Не още. Другият брой ще излезе чак идния месец.. – отвърнах задавено, опитвайки се да правя причинно-следствените връзки и речевите модели по-достъпни за пияният ми език.
- Защо? – ох, не още въпроси..
- На 12 заминавам за седмица в Италия. Езерото Комо вече с нетърпение очаква да се огледам във водите му.. – обясних, размятквайки наоколо, без видима причина или посока ръцете си.
- На 12? Ами аз? Рожденият ми ден?
О, Crap! Той става на 30 на седемнайсти! Обикновено в харддиска си не помня дати - затова имам Blackburry. Рождени дни – абсурд! Обикновено месец преди това карам Роузи да купи нещо, което да остави на куриера, който да го достави в уреченият ден. Никога не присъствам на рождени дни, мразя тези симулативни празници. Кой празнува, за това, че след месец кожата му ще увисне, а в косата му ще лъсне първият сив кичур. Що за радост?! Фиктивно щастие.
Тая нечовешка ненавист към феномена време. То е едно от малкото неща в сбитият ми списък “От какво се страхувам.”. Затова никога няма да видите на ръката ми “Картие” от бяло злато. Боя се от безгласното тиктакане на секундарника, който високомерно пелтечи :
Тик – Остаряваш..
Так – Стар си!

- Незнам. Копнея да се отърва от вредното влияние на работата ми и това място от месеци. – Грубо, Донован, грубо! – Но… но можеш да дойдеш с мен, запазих апартамент, ще пътувам със самолета на баща ми..
Джонатан ме погледна. Дори и пиян можех да забележа как очите му бяха на път да излязат от местата си на лицето му и да зацопат по пода, борейки се за независимост.
- Що за предложение?! – Ама, че реакция! Замислих се. Нали не му предлагах да си омотае примка около врата? “Не!”- потвърди мозъка ми, следователно му предлагах му ваканция.
Weeeeееееееееееird!
- Що за поглед?! – кокалчетата на ръцете ми побеляха от напрежението, с което целях да се задържа седнал на плота на масата, понеже бях на път да се сгромолясам на земята.
- Предлагаш ми почивка!
- Да? В твоят свят това да не се счита аморално деяние?
След кратък двубой с алкохола в организма си, целящ минута трезво мислене, Джон отвърна:
- Не, но знаеш, че не мога да си го позволя.. Не съм от твоя свят.
- Извънземното предлага да ти плати престоя. – изкикотих се и силата ми не ми достигна. Трупясах се на мрамора като уцелено с приспивателна стреличка, животно.

Денят след снощи. Ауч!

Неоновият рай със своите призрачно синкави ореоли раздразни копнеещите ми за отмора, сънените ми клепачи. Сладката воня на ферментиращи, зрели плодове беше толкова тягостна, че прогори обонятелните ми рецепторите до степен, която веднага ме разбудих. Бях спал на пода. Джон дремеше седнал, облегнат на един лост за закачалки. Изправих се, търсейки първоначално опора, от която да се оттласна, но след като нямаше в наличност такава, изнудих мързела си и станах.
Разклатих нескопосано скованите рамене на приятелят ми, който се сепна от неочакваният допир.
И двамата се изкикотихме, издавайки звук, подобен на този, с който хиените контактуват помежду си. Грозен, лишен от мелодия, но преливащ от искреност, смях.
Започнах търсенето на вратовръзката си, която бях захвърлил непотребна някъде след третата глътка вино, от която ми стана топло. Джон реши да се изнесе тихо и незабелязано, изпреварвайки дори появата на портиера, който още не бе успял да домъкне клюкарският си задник на работа. Сбогувахме се. Намерих вратовръзката. Повиках шофьора си, който заради ранният час, невъзпрепятсван от Ада на задръстванията, пристигна бързо и със същата скорост ме прибра вкъщи. Баня и тоалет. Имам час до началото на работния ден.

Споменах ли, че ненавиждам феномена време?

“ На най-важните житейски кръстопътища няма никакви пътни знаци. “

Чарли Чаплин

~ Част 3

12-ти!!!Relax, take it easy…

Станах прекалено рано, за по принцип сънливият ми и мързелив ритъм на живот, свеждащ главно образът си в трите “С” – скука, секс и самосъжаление. Натъпках в Louis Vutton куфарът си възможно най-много с непотребни вещи, с което целях да задръстя пространство, което обладаваше. Избрах да взема в багажа си възможно най-малко дрехи-бях си наумил да изповядвам адамитство по време на ваканцията, но нямах идея как придружителят ми ще погледне на това. Едва ли в профанното си, безцветно ежедневие, белязано от екзистенциалната досада на работата в Предпечатния отдел съжителства с индивиди от мъжки пол, желаещи да се разхождат по гол задник по цял ден, в лоното на чужда държава, в която вероятно подобно поведение се счита за неестествено, а дори може би е и противозаконно.

Всичко беше готово по план! В осем потеглих от дома ми, като по време продължителното пътуване неистово мечтаех да избягам от гранитните пазви на Ню Йорк и по възможност никога повече да не се завърна. Щях да отбия самолета на някой остров и щях да сляза най-безцеремонно от борда му, отпращайки го, щях да се слея с местните, диви племена, да съжителствам с тях, вкусвайки от непоквареният им, от масмедии, бит и екзотична култура. Планирах дори да ги приуча към хомосексуализма, което въпреки очевидните, за мен облаги щеше да доведе до криза в племето, причинена от ниският прираст и щеше да го затрие.
Прав бе татко, когато казваше разочаровано, наблюдавайки ме с онези особени искрици на отвращение, заступорени в мътният му, но властен поглед: “ Донован, имаш в себе си една рядко срещана тегоба – всичко, до което приближиш проклетите си ръце се превръща в пепел.”

Осем и трийсет.

Издалеч коварният, влажен , от ранната утринна роса, асфалт на пистата за излитане прогори ретината на и без това чувствителните ми очи, с нездравият си бял блясък, оставяйки ме за кратко сляп.
Едгар ме стовари като куфар без притежател, пред масивната сграда на летището, чието могъщество не би могло да бъде уловено с един взор, ми пожела добър път. Влязох в пастта на металният звяр, събрал в утробата си пътници от далечни посоки, заробени в Пъкъла на очакването. Огледах осанката си отвисоко в теракотният под на залата за изчакване, критикувайки мислено суетата си.

От дистанция забелязах силуета на Джонатан да приближава с онези груби, накъсани, но твърди войнишки крачки, чудейки се откъде е наследил подобен род величава, но някак смехотворна за 21 век, походка, напомняща на тази на руски генерал.

О, шок! Какво, по дяволите, бе облякъл?

Прилежно изгладена риза на каре и индигово син панталон с ръб, които винаги правеха препратка в съзнанието ми към осанката на моряк. Бе преплещил на рамо една огромна, черна пътна чанта, чиито калпаво скроен модел ми напомняше мътно на чувал за смет, и от която започнаха да ме побиват странни тръпки.
Помахах му продължително, заради възпрепятствието, което тълпата непознати ми оказваше. Видимо развеселен попитах:
- Къде си тръгнал, на командировка ли?
Мразя спретнатите хора. От тях получавам стилистични гърчове. Какво означава да си спретнат ? Да носиш евтина бяла риза и демоде черен панталон, приличайки на жалък, провинциален учител по математика, който не намира проблем в стереометрията, но се сблъсква с изключително затруднение при пазаруването на “облекло”, което за него се равнява на някакво извращение на извратен, зъл, завистлив Бог? Я стига! Такова животно, наречено “спретнатост” не съществува, това е само едно смехотворно, жалко извинение за лошият Ви стил.

Или бъди актуален, или върви по дяволите!

- Исках да изглеждам добре. – поясни привидно лежерно Джонатан и остави торбата за боклук, ъмм, така де, чантата си на пода.
Да изглежда добре? Това ли трябва да представлява “добре”-то в неговите болни, изкривени представи, повлияни, както забелязвам от работата в офис и вероятно от..майка му? Ще се удуша с шала си, обещавам!
- Обикновено съм безгласен и безукорен.. – започнах издалеч и по тънък начин интерпретацията си, със основна тема “Какво, по дяволите, те накара да се облечеш като моряк?!” опитвайки се стилистичното ми порицание да не прозвучи като нетактичен укор.
- Наистина? Всъщност, ти си най-критикуващото същество, което някога съм срещал! – Така ли, злеоблечен дръвник такъв?! Този несдържан коментар, който май бе изплюл помежду другото, стараейки се да го задържи само в предела на мозъка и устната си кухина силно подразни моето псевдо его.
- Кратко и без предпазни изречения – приличаш на моряк, излязъл от кадъра на филм от 80-те, което не го прави ретро, прави го ужасно! – чух се да пелтеча раздразнено, подпирайки се на една бяла, масивна колона, очаквайки помитаща лавина от грозни изрази и злобни подмятания да ме отнесе чак до края на залата. Уви!
- Добре, ти си модният критик, аз съм служителят от Предпечатният отдел. Казах ти, че не съм от твоя свят.
- А аз ти казах, че съм извънземно.
- Да, и? – ох, тъпаак, тъпак на хоризонта. Определено нямам стил в избирането на приятели. Много ясно, никога не ме е бивало в ръчния труд, а приятелите казват, че не можело да ги купиш от лъскавия бутик на Пето, трябвало да си ги направиш. Ако ми се налагаше да си ги дялкам сам…нека не тероризирам въображението си с подобни картини на извратена гротеска.
След час, белязан от дълго чакане, получихме разрешение за излитане. Качих се в самолета, видимо поласкан от джентълменският жест на придружителят ми, който бе предложил да пренесе багажа ми на борда. Очарователна инициатива, която ме кара да се чувствам като момиче.

Пътуването беше скучно и тягостно като присъствие на футболен мач от моя страна.. Джонатан бе ме заменил с древен модел MP3 плеър, който бичеше в ушите му здрав, финландски метъл, отдалечавайки ни от пълноценното общуване, на което бях навикнал. Аз пък реших да отвърна на безразличието му със апатична дрямка.

Когато се събудих, по думите на пилота вече наближавахме Италия. Ама, че сън!

В Комо пристигнахме по обяд, когато Слънцето неумолимо жареше и попарваше земята с лъчите си, които безмилостно изпичаха жадната за вода околност. Градът беше колосален, но в себе си съдържаше неописуемото,романтично, класическо очарование на Европа, частички, от което можеш да забележиш навсякъде, дори в паветата, върху които разхождаш марковите си обувки.

Италия е прекрасна! Всъщност, за мен всичко, което не е Ню Йорк е божия благодат.

Надутият, мустакат, видимо незадоволен сексусално, рецепционсит на хотела ме гледаше с антипатия с присвитите си очи, напомнящи на страховити черни луни, обвинявайки ме заради акцента ми, който висеше като етикет, прикачен към личността ми. Сякаш имам вина за това, че говорът ми прикрепя шал с изрисуван на него британски флаг към амплоато ми.
“ Какво да направя, че сте пълни загубеняци. В две войни така и не успяхте да си защитите жалките интереси, оправете се най-сетне!” – отговори му презрително моят поглед, докато вземах картата за апартамента.

Джонатан благосклонно бе подхвърлил офертата да се установи на бароковият, кадифен диван в дневната, който въпреки златистата си шикозност, изглеждаше като бич за съня на нормален човек.Да предостави изяло на мое разположение огромната по размери спалня беше наистина мило деяние, но аз нямах против да делим едно легло, не съм чак такъв нимфоман, че да му налетя по време на сън, а и не жадувам за синини и натъртвания след подобно изпълнение. Боже, ние сме просто приятели!

Минаваше следобед, а аз вече бях жаден да опитам от животворната, окриляваща кърма на Ломбардската действителност, която ме бе притиснала в прегръдките си като майка-кърмилница, захранвайки ме щедро със свободата и великолепието, което струеше от приказните й ландшафти.

Маската си бях оставил вкъщи, самотна и ненужна като всички останали двулични предмети на лукса, които бяха се превърнали в синоним на моето фалшиво съществуване. В багажа ми нямаше място за мнимата ми самоличност, която залива целият ви свят с лавини от лъскава, хартиена вулгарност и постерна съвършеност, непотребна никого, целяща да травмира крехките ви, неуки съзнания.

Трескава жега.
Побързах да усиля климатика, който изпускаше на равни интервали леденият си дъх върху нагорещената ми кожа, жадна за прохлада. Съблякох тениската си и я хвърлих небрежно на пода – жест, който дълбоко подразни педантичната същност на Джонатан, която не бе свикнала да битува в неподредено пространство.

Седейки на стола в стил Рококо, който бе подпрял претруфената си облегалка на облицованата с копринен тапет, стена, наблюдавах старателно Джонатан, чиито изморени движения стресираха сетивата ми. Твърдостта на динамиката, с която правеше всичко, дори и най-простото – да разопакова багажа си, освобождавайки го от затвора на ужасният сак, нанасяха удар върху фееричното ми настроение, което копнееше за релаксация.
- Не можеш ли да вършиш нещата с повече спокойствие? – поинтересувах се аз, издърпвайки една цигара от табакерата, която лежеше на кривокраката масичка, отразявайки навлизащият от френският прозорец, розово-жълт слънчев лъч, който се отразяваше в сребърната и повърхност, създавайки причудлива, светлинна картина на отсрещната стена.
- Ако и ти работиш от осем до пет в Предпечатният отдел, под строгото мрънкане на онзи диктатор и ти ще правиш всичко по същият начин.
- Да си диктатора, ръководещ армия от некадърни, мързелив плужеци от девет до пет не е по-лесна задача, повярвай ми!

Мълчание.

- Решил ли си какво ще правиш днес? – любопитството е един от главните ми пороци. Казват, че било хубаво да си любопитен! Да бе! Взе едно да е хубаво да си болен от краста.
- Риболов, може би.. Четох, че има пригодени за това зони. Ами ти? – чух мърморенето му, което сякаш не бе предназначено да достигне до слуха ми. Трудно сдържах смеха си, породен от сгънатите, като пачка, ризи и подредените по цветова гама, изгладени с ръб, панталони, който се подаваха издайнически от чантата му, сякаш надничаха, за да опознаят света извън черния затвор на пътническия сак.
- Бих дошъл с теб ако ме вземеш. – подметнах уж съвсем случайно, оставяйки вродената му добродушност и невъзможност да отказва сами да си свършат работата, чудейки се дали аз, или хората като него, принадлежат към друг биологичен вид. С тяхната обсебваща мания за спретнатост, невъзможността да извършват долнопробни и грозни постъпки, да повишават тон, да се карат и обиждат и да имат за велика ценност мълчанието и овчедушието.

Изхождайки от природата си на пластмасов звяр, отклонил съществуването си от стройната Дарвинова еволюция, математически последователно доказах, че явно моята особа, битувала далеко от тези библейски добродетели е именно това ново, за урбанистичната фауна, създание. Животно, което е част от онази малка група на паразитите, което е по-добре да не остави поколение. Боже, какъв ден на Просветленията! Току-що успях да обясня и произхода хомосексуалността си!

- Стига да искаш, макар, че смятам, че ще се отегчиш бързо.
- Сигурно, но го предпочитам пред безцелното зяпане в гипсовия таван, докато телевизора пълни главата ми с непонятна, италианска реч.

Джон не изглеждаше недоволен от желанието ми да го придружавам в, според мен безцелното му занятие. Скоро вече бяхме извън града, настанени сред благодатта на тучна ливада, близо до пенлив, игрив поток. Той държеше в ръка въдицата си, върху чиято кукичка се опитваше да умъртви някакво същество, подобно на гигантски, тънък червей, а аз постлах една от плажните си кърпи, на която се изпружих мързеливо и се наслаждавах на липсата на градски шум.

След половин час безсмислено съществуване, изразено предимно в лежене на хълбок, любопитството ми ме принуди да проява поне елементарен интерес, към онова глупаво занимание, което извършваше в момента Джонатан, нагазил бос в бистрия, сребърен, като сълза на непорочна богиня, бързей , скрит сред тръстиките с големината на човешки бой.

Обясненията му, за това как трябва да държа проклетият прът се оказаха напълно лишени от смисъл, понеже така или иначе ми минаваха покрай ушите, но твърдението, че риболова е релаксиращо занимание, се оказа истина. Беше същинско изкуство, граничещо с магичност, което ме увлече към себе си още от първият опит, по начин, по който дори кокаина не бе успял.

Вече чувахме стъпките на вечерта, която грациозно влачеше своите тъмно сини воали, за да покрие с тях града. Малкото ни приключение вървеше по пътеката към на своя край, а денят трептейки, гаснеше като догаряща кандлница, губейки бавно ореола си от светлина зад далечните, антични хълмове, които някога бяха приютявали храбрите римляни. Облаците по небето вече ставаха розови и се закачаха по върховете на отсрещната планина, опитвайки се да отложат идването на нощният покой.

“ Голи тела се докосват,
жадните устни не спят.
Екранът блести във мен,
разказва за всеки от нас.
Отново объркан пред теб,
всичко повтаря се пак.
Твоето тяло пред мен,
по-сладко от шоколад. “

Остава – “Шоколад”

~ Част 5

Първите четири дни от ваканцията протекоха под знака на невинните, извънградски забавления, които все повече отдалечаваха пооздравелите ни съзнанията, боледували тежко от робската действителност на урбанистичният живот, с неговото сиво от индустриалния пушек, ежедневно битие, лъскавите, метални доспехи на автомобилните чудовища и хартиено-електронната прокоба на рекламата.

Морното, всемирно скитане бе за нас сладка тегоба сред необозримите с един взор поля, прошарени като платно-шедьовър от ароматни летни цветя, които разнасяха с гоненията на вятъра своите чародейни благоухания. В своят приказен плен, природата бе скрила очарования, през които моята покварена, почернена от масмедиите душа не бе прокарвала тънките си, прозрачни пръсти.

Петият ден бяхме определили за опознаване на градските, архитектурни забележителности, които със своите ренесансови осанки събуждаха небивало любопитство. Вечерта, след обиколките сред каменните и гранитни чудеса, чиито причудливи форми все още скитаха из въображенията ни, решихме да проверим що за нощен живот предлага Комо.

Нощта вече бе изкарала богатата си кошницата, пълна с ярки звезди, чиято призрачно бяла светлина продаваше охотно на вечерните скитници.
Аз и Джонатан бяхме поели по тясната, павирани улички, които смътно ми напомняха за родният ми Лондон. Избрахме да седнем в мъничък, но спретнат бар, който стоеше сгушен в края на една от онези малки улички. Светлите му прозорци, покрити с бели перденца наподобяваха чифт любознателни очи, които се взираха в сянката на преминаващите.

Настанихме се на самият бар и още преди да поръчаме, получихме чаровна усмивка от прелестната,дългокоса барманка, прилична на лице от изписана, готическа картина, която чевръсто плъзгаше пълните с изкусително опиянение, чаши по гладката повърхност на плота. Поръчах джин. Традиция, запазена още от пиянските нощи на ученическите ми години, която се бе развила, придобивайки статута на закостенял навик.

Беше едва единадесет и нещо, а на мен ми беше вече топло – белег, че алкохола в кръвта ми приближава критичния предел на допустимото. Колко жалко творение на природата съм… Пия от времето, когато още пишех с правописни грешки, а все още не мога да понеса цяла бутилка. Срам! Срам!

Джонатан разговаряше оживено с някаква кокалеста червенокоска с завален от питиетата,но все така остро дразнещ,немски акцент. Нейният дълбок, гърлен смях ми напомняше на тежък пристъп на тютюнджийска кашлица, а сладникавият й, евтин парфюм, който се разнасяше по цигарения дим, ме отвращаваше още повече от женското начало, към което някак не и подхождаше да се причислява.

Моят събеседник беше американец, с екзотичен кубински произход, който въпреки младостта си, беше високо еродиран, което превръщаше компанията му в изтънчено удоволствие, което не се крепеше само на външния му вид. Казваше се Пабло и беше студент по испанска лингвистика последна година в Калифорнийският университет.
В тъмните му очи виждах онези златни искрици, които събуждаха в мен спомените за моят Ноел. Този млад, иностранен индивид беше някаква проекция на така тъгуваната ми, вече бивша и много чужда любов, която аз бях отритнал от себе си като ненужна вещ. Притворих очи за малко повече от миг, за да си спомня… Отпивайки от чашата гигантска глътка, която прогори гърлото ми с алкохолният си пламък изпитах отново онази перверзна наслада, породена от чувството, че губиш нещо свято.

Бях изгубил прекалено много святи неща в оскверненият си, неживян живот. Бях се лишил доброволно от тях, и с цената им си бях купил маската, която сега стоеше на тоалетката в дома ми, която използвах биполярно – и вместо грим, и вместо самоличност. Сега си лежеше си там, сред купа бляскави кутийки и шишенца, дишаше вместо мен, живееше вместо мен, говореше вместо мен,очаквайки след няколко дни да се върна и отново да я надяна, за да сме едно цяло.

Джонатан извърна поглед, видимо отегчен от изтощителният разговор – монолог, воден от гротескно грозната германка, която се опитваше да го задуши с пипалата парфюма и дърдоренето си. Трябваше да се сбогувам с компанията, която ми доставяше небивало удоволствие, за да спася приятелят си от този досаден октопод, приел лукаво човешкия облик.

Първи проблясъци на другарски отношения и човешка снизходителност от страна на свирепият, маскиран скот. Еволюционно чудо, дами и господа!

Заповядайте на нашият цирк – маскарад! Само тук можете да наблюдавате на живо превръщането на мнимо изтънченото, обезличено чудовището в здрав, дишащ и състрадващ индивид! Бързо! Не чакайте, билетите са в ограничено количество!

С усмивка напуснах Пабло, който ме гледаше с огромните си очи, умоляващи ме да остана. Оставих пари за сметката ми и тази на Джонатан. Спуснах се грациозно от стола и усетих твърдостта на лустросания с Паркетин, дъсчен под под краката си. Ръката ми уви около бицепса на Джон жилавите си пръсти, които въпреки кокалестата си форма, бяха запазили пианистката си елегантност. Двамата видимо доволни се изнизахме тихо и незабелязано като два безплътни призрака, разтопени в разреденият, но натежал от влажността на езерото, въздух.

Хладината на потайната тъма срещна нажежната ми от алкохола плът, предизвиквайки тялото ми да зъзне. Забелязвайки това, Джонатан великодушно ми предложи якето си. Приех. Увих се в грубата, дънкова тъкан, в чийто колосален за моето съсухрено тяло,размер се изгубих. Поне ми беше топло. Хотела не беше далеч, но краката ми, под влиянието на мързела и спиртната напитка доброволно отказаха да мърдат, въпреки отчаяните ми апели. След няколко зле скалъпени, подигравателни коментара Джон ме съжали и ме хвана през кръста, понасяйки ме на ръце към хотела. Пак се чувствам като момиче.

Прибрахме се. Във фоайето, няколко гости на хотела , завръщайки се от късната разходка, завариха колоритната картинка, която аз и приятелят му представлявахме.
Няколко скрити, учудени погледа, малко шушукане и толкова.

Изпълнявайки благополучно ролята си на джентълмен, Джонатан ме стовари като чувал с картофи на крайчеца на спалнята ми. Побутна ме несигурно, все едно проверяваше дали съм жив, на което аз отговорих с хилене и се претърколих в леглото. Той ми пожела учтиво “Лека нощ”. Измърморих накъсано нещо, което трябваше да представлява своеобразен отговор и потънах в дрямка.

Излязох от лапите на тежкият си, фрагментиран сън, за да осъзная, че днес е 17-ти.

Мамицата му!
Мислено похвалих предвидливостта си, която ме бе накарала да поръчам на главният готвач на хотела да направи торта,още в денят на пристигането ми. Преместих лежерно погледа си към часовника, който бе спрял стрелките си на седем без десет. Време е.
Навлякох първият парцал, който погледът ми фиксира, лежащ на земята и бързо, но тихо се изнесох от стаята.
Слязох в ресторанта, където пъргавите, енергични келнери сновяха наоколо, облечени в синьо-белите си униформи, подготвяха за сутрешната шведска маса , феноменални по вид и вкус хранителни шедьоври, които имаха за цел да подмамят гостите в калорийната си примамка, чието зловредно следствие, неподозиращите хорица щяха да забележат чак удома си, при поредният опит да закопчеят вече тесничкият си панталон преди работа.

Отминах презрително. Запътих се към задната част на ресторанта, където беше и самата кухня. Мил младеж, облечен в една от онези, нелепи униформи, които ме препращаха към окраската на пингвин, ми подаде картонена кутия и ми се усмихна ефирно. Кимнах, в знак на благодарност и грабнах кутията стремглаво тръгнах към стаята си.

Отворих вратата с комични жестове, целейки най-вече да не изтърва сладката съблазън, държейки я бдително, а тя тикаше своето апетитно благоухание право в ноздрите ми.

Още от вратата се провикнах в басова тоналност :” Честит рожден ден!”. В сценария в главата ми първоначално добавях ехиден коментар от рода на “ Вече си стар! ”, но бързо отхвърлих това слабоумно предложение, считайки го за обидно и инфантилно.
Чух коравият диван да проскърцва коварно с обичайният, жлъчен звук иззад открехнатата врата. Джонатан се подаде отвъд нея, на лице още със несъбудена физиономия, която ме гледаше нелепо, като диво животно, заключено зад пределите на тесновата клетка. Ухилих се тъпо и му връчих кутията с тортата. Явно чак сега в него се пробудиха някакви отчаяни наченки на мисловна дейност, защото той също ми отвърна с усмивка.

После ме прегърна.

“ А, не! Без повече пипане, друже! “ – измърмори язвително вътрешният ми глас, който вече негодуваше от пет дневната липса на сексуално общуване, породена от езиковата бариера и пасивността, която неотклонно следвах, при пътувания зад граница.

Торта за закуска! Щях да повърна. След като изядох половин парче от шоколадовият десерт, чийто сладък вкус покърти дълбоко сетивата ми просто не ми оставаше друга алтернатива, освен да следвам физиологичните нужди на болното ми тяло. Извиних се на Джон, който доволно нагъваше изненадата си и изтърчах в банята. Повърнах.

Знаех си, че тортата е тъпа идея!

Проявих, неприсъща за характера ми на надменна, безгръбначна твар, солидарност към предложението на Джонатан за вечеря навън, която той настояваше да плати.

Егото ми изкрещя.
Аз бях еманципиран гей. А еманципираните гейове не позволяват на хетеросексуални мъже, обитаващи по-ниските социални слоеве да им плащат сметките!
“Тихо! Човекът има рожден ден, редно е да му позволим да ни почерпи.” - настоятелно обясних на недоволното същество, което кисело се цупеше вътре в мен и дъвчеше гневно черният ми дроб, опитвайки да успокои с това нервният си пристъп, породен от финансовата зависимост.
“ Ако продължаваш така, ще ти запиша час при психолог!” – заплаших го аз със сериозен тон. А, престана!
“ Браво! Виж какво си добро момче! Ако слушаш, ще ти купя нова Armani ризка..”

Казват, рекета не бил добър начин за възпитаване! Да бе, да! Като се замисля, моята особа е възпитавана главно по този изтънчена метода, използвайки главно предложения от типа: “ Донован, ако не се чукаш с преподавателят си по езикознание толкова явно, ще ти купя Ролс Ройс”..

Е, и какво ми е на мен и на възпитанието ми?

Оу, вярно…

Резервирахме маса в един ресторант, чиято лятна градина бе разположена на понтон в езерото. Имах горчивото, натрапчиво усещане, че вечерята ще протече наподобявайки лигаво-романтична сцена от латино-американски сериал, фатално опорочена от внезапният ми пристъп на морска болест.

Времето влачеше тежката си, но опразняща се торба през дневните часове, достигайки босоного и бедно, ограбено от светият, бледолик разбойник-деня.
Надянах последните си и единствени “официални” дрехи, които бях приготвил специално за случая, с ъс старателността на рицар, който строго и прилежно приглася доспехите си за утрешната битка. Нищо помпозно – маркови дънки, решени в тъмната гама и семпла, незадължваща, но все пак някак строга риза и контрастиращ с простотата, ефектен колан. Измъкнах се от стаята си, като преди това финализирах тоалета си с няколко капки парфюм, и заварих Джонатан да ме чака. Мамка му, изглежда като някой, на който тази вечер му е отредено да пирува на една маса с боговете, чиято златна величавост и префинена изисканост, сега заслепяваше. Уау!

Решихме да подкрепим еко апелите, които се афишираха широко напоследък в медииното пространство, битувайки в него май като единственото съществено важно нещо, на което си струва да се обърне внимание. Не взехме кола, предпочетохме разходката.

В ресторанта ни посрещна хост естата, който с прекалена, и леко престорена галантност ни придружи до масата ни, а сервитьорът ни донесе меню, оставяйки ни да изберем. Поръчахме. Атмосферата не бе толкова пошло-романтична, колкото бе предвидил скептичният ми ум, който напоследък отричаше всичко, подобно на мъж на средна възраст. Храната бе превъзходна на вкус, а аз и Джон се бяхме впуснали в бездънните дебри на един красив, обширен и искрен диалог.Приятно…

Цигарите догаряха, виното в чашите вече бе понамаляло, а чиниите стояха празни насред със странната си, префинена белота, напомняха на космически сателити. От някъде звучеше бавен, упояващ джаз ритъм, който галеше сетивата, разхлабени и отморени от вечерният, езерен бриз и деликатният аромат на бели божури, които цъфтяха в големите каменни саксии, ограждащи парапета на понтонната градина. Бяло-жълтите гирлянди от матирани лампени крушки, които висяха като върбови клони наоколо, хвърляха единствената светлина наоколо, отразявайки ореолите си в черно-стъклената повърхност на езерото, което рисуваше във водите си образа на белосвила нимфа.
- Да танцуваме.. – призова ме Джонатан, придружавайки поканата си протегната изискано,ръка.
- Аз съм ужасен танцьор! – тактично отхвърлих предложението му, аз, използвайки за пръв път истината като оръжие на своята отказ.
- И ще откажеш на рожденика?!

Драйфа ми се, аз ти ме караш да танцувам. Каква юбилейна идилия!

Все пак станах вяло и лениво, явно отстоявайки чрез мудното си поведение, отявленото си нежелание да извършвам каквато и да било дейност, което очевидно остана неосезаемо за Джон. Какъв непукист!

Обвих немощните си, хърбави ръце около шията му, опитвайки се да хвана поне някакъв такт. Преживяването беше странно. Тялото му и моето, увлечени в хитрата игра на мелодията, сякаш бяха забравили нашето невинно, непорочно приятелство, волно и сладострастно флиртуваха едно с друго. Това трябваше да спре веднага! Отдръпнах се, видимо смутен и леко тревожен и се върнах на стола си. Той плати.

Егото ми изсъска грозно.

Тръгнахме към хотела, следвайки пътят, който чертаеше главната улица, помръкнала в бледата тъмнина. Със своите полегати павета и мъждукащи, старовремски фенери тя пренасяше въображението ми в дебрите на приказно минало.
Нямах нищо против.
Усетих тежката, мускулеста ръка на рамото си.
Нямах нищо против.
Здравата, като стомана, плът ме притисна към топлината му като менгеме.
Нямах нищо против.

Съвсем близо съзрях виделината, която раждаха множеството осветени прозорци на хотела ни.
Прибрахме се. В стаята беше задушно и тежко, сякаш из въздухът летяха наелектризирани, нажежени колода необичайни частици. Още от вратата имах огромното желание да сваля всичко от себе си и да се просна по лице на леглото, заравяйки се в хладината на сатенения чаршаф. Това и направих. Лежах в нелепата поза твърде дълго, докато не усетих малко пространство на гърба ми, затопляно от нечия гореща кожа. Сепнах се! Изправих се мързеливо, за да срещна погледна на Джонатан, любопитно вперен в моя. Не за дълго стояхме безмълвни, в здрача, взирайки се един в друг. Беше момент, по – истински, по-интимен от всички предишни, които бяхме споделяли.

Почувствах меките, сочни устни, поели упоителното благоухание на старо, но сладко бургундското вино, върху моите. Езикът му, пропит от екзотичният аромат на чуждестранен тютюн възбуждаше в мен всяко задрямало сетиво, което от осем години бе живяло в Ада на тягостна летаргия. Разсъблеченото му, колосално тяло, проблесна на фона на множеството цветни искриците, които мъждукаха на отвъдният бряг на езерото. Усетих се притиснат между мекотата на матрака и кашмирената, жарка плът.

Заспахме, останали вглъбено прегърнати един в друг.

~ Част 5

Пробудих се, сепнат от случващото се, което язвително препускаше из измореният ми, объркан ум, като четирите конника на Апокалипсиса, готови да разрушат старият, свят, белязан от порока, за да създадат нов. Измъкнах се от прегръдките на Джон и от леглото, търсейки панацеята на спасението в ранно-утринното усамотение. Излязох на балкона, с табакера в ръка. Запалих. Непознати чувства, които предполагах бяха някаква проекция на обърканост и ответност, гризяха настървено всяка моя мозъчна гънка, а безизходицата, в която се давех, разяждаща като киселина, дълбаеше безмилостно и несломимо в мен, всичко способно да мисли трезво.

Нямах нужда от още една “близост”, уповаваща се на оргазмите. Потребна ми бе или самота, или сериозна, взаимна връзка, която да ме държи на земята и далеч от деморалицията на фалша, който бях избрал за обител. Светът ми бе започнал отдавна бавно да се смалява, но в този момент на прозрение, осъзнах, че вече е достигнал големината, на дупка, нещастно прогорена от цигара.

Човек е голям, колкото е голям светът му. Правете си изводите!

Навестен бях несигурността, която не ми бе гостувала отдавна, подплашена от злобната, фиктивна природа на маската ми, която играеше привидно добре ролята на плашило, развяващо грозно парцалите си, плашейки всички приближаващи ме, чувства.

Ленивите ми опити за мозъчна дейност бяха главоломно провалени от меките възглавнички на нечии пръсти, които шареха палаво по корема ми, чертаейки по нечовешката му, гротескно прилична на неугледно разместена тектонска плоча, вдлъбнатина, някаква непозната за науката, странна фигура.

Колебаех се дали да отблъсна Джон, пледирайки недостъпност и нежелание за близост или да стоя безучастно и да очаквам някаква ответна реакция, която да реши изхода на събитията, произхождащи от колизията между двата ни несъвместими, непознаваеми един-друг свята.

Както процедирам, когато съм извън пределите на познатото, избрах пасивността, която също ми отговори с пасивност.

Трагикомедиен момент в сценария, драги зрители!

Прави са хората, когато казват, че агресията е двигателят на човешката история!

Стояхме си така,абсурдно прегърнати, нелепо взрени в безоблачното небе и равнотата на синьо-зелените води, които просто безплодно позираха влюбени в красотата си.

Какво можехме да кажем?
Имаше ли нещо, което можехме да сторим?
Щеше ли опитът ни изобщо да има смисъл?

Бяхме просто двама огрухани затворници на злонравният, ръбат живот, който бе нанесъл и на двама ни достатъчно явни и неявни травми, беше ни белязал с безформени, грозни нишани и сега високомерно се вглеждаше в язвите и болежките ни, доволен от плода на своята работа.

Половината част от малко оставащото време на ваканцията ни, прекарах в скепсис и срам, породени от безизходното положение, в чиято кална локва аз и Джонатан бяхме оставили да кисне приятелството ни, което сега подобно на скучаеща свиня, се въргаляше в калта й.

Другата половина - в самосъжаление и укори, решени в предимно жлъчни и ругаещ тон, обвинявайки себе си в идиотизъм, чиято вина бе,че беше позволил на времето да отлети толкова бързо, без да съм успял пълноценно да го използвам.

Сега висях на врата на Джон, увил крака около мъжественият му, каменен торс и целувах по детски носа му, докато той ме размъкваше из все още, неопожарената от сърдитото слънце, поляна, чиито свилени, дълги, зелени коси, бяха с големината на човешки ръст и сега гъделичкаха игриво почти босите ми крака.

Бях взел решение.

Той ме завъртя около себе си и ме просна морно на мекото килимче застлало земята, изтъкано от ярки треви, зелен мъх и уханни цветя. После легна близо и прекара едрата си длан през косите ми, които лежаха пръснати неподредено сред зеленината. Ръката му пропълзя ефирно по сияещото ми, от усмивката, изражение, а шепата му скри в ласкавата си егида скулите ми и ме притегли към лицето му за жадна целувка.

Изтягахме се лениво и нехайно, премятайки из уста по някоя суха сламчица трева, дъвчехме я прилежно, сякаш намирахме в това деяние някакъв особен, мистичен смисъл и се взирахме замислено в синьотата, простираща плаща си над главите ни. Цялото блаженство и идилия се бяха запечатали дълбоко в тъмните, топли очи на Джон и се ширеха магично из погледа му под формата на малки златошарени искрици, лумнали ярко, озарявайки ме с ъс своята възвишена бодрост и непринудена интимност. Не говорехме. Слушахме накъсаните акорди на дневните щурци, които остъргваха музиката от вялите си крачета, задължение, което им бе наложила лятната жега, която отдавна бе копняла за собствен звуков фон.

Мълчанието помежду ни пак е приятно, а разговорите ни са все така градивни и пълни с екстаза, роден от пълноценното общуване. Виното още е сладко, но е по-упояващо от преди, защото в него малка, игрива фея е изсипала онзи омаен прашец
( Не кокаин, говоря за друго, проявете въображение!) , който те подтиква към неизбежно опиянение. Цигарите пак си ги споделяме, а за храната - мълча, защото както е тръгнало май скоро ще ми се наложи да се науча да готвя. Отново се хиля безсмислено заради поредната глупост, изречена от мое име от алкохола, а после се червя засрамен от невежеството си като свенлива ученичка.

Нещата не се промениха много. Новостите не ме затрупаха с бремето си лавинообразно,търкаляйки ме чак до склона на обвързването. Всъщност оказа се, че изобщо не са чак толкова значителни и съсипващи, колкото очаквах. А сексът е хубав.

Последен ден в магията на Комо. Жалко. Времето за почивка свърши, а така не ми се прибира.

Нагъвам прилежно багажа си. Май педантичността е болест, придавана по полов път, защото аз вече съм инфектиран от изрядността, на която Джон е носител. Обвиних го в това зловредно, за персоната ми, деяние и го замерих с фалконче дезодорант. Бях повален невнимателно и брутално на леглото, задушен от великолепното му туловище, което ме връхлетя неожидано. Що за грубиян!

В отличие от всеки предишно посещение, което бях предприемал по работа или просто така бях посещавал Италия, този път предпочетох да пропусна мнимият, симулативен лукс на пазаруването в миланските и римски бутици. Всъщност сега не си бях купил нищо съществено – никакъв спомен или сувенир, който да запази в предметността си частица възпоменание за визитата ми. Имах само няколко снимки, направени калпаво в промеждутъците свободно време, които всъщност някак липсваха. Понастоящем притежавах най-паметният спомен и най-драгоценният сувенир, който някой може да донесе след пътуване – близостта ми с Джонатан. Нямаше да мога да я държа на полицата в офиса си, нито да я показвам на гости и приятели, отегчавайки ги с малоумна история за сдобиването ми с нея, но щях постоянно да пазя в себе си искрица усещане, че принадлежа някому, че съм отломък на нещо грамадно и духовно – феномен, който се случваше в свят като моя по-рядко и от Апокалипсиса.

Днес рецепционистът бе заменен от рецепционистка, която беше мило хлапе и ни поръча такси. Чакахме във фоайето, криейки се от непоносимият пъклен зной навън. Пристигна дребна, неподдържана кола, чиито прастар модел, не бях виждал никога… Не, че се интересувам от коли, все пак съм педераст – не ходя на мачове, не се интересувам от автомобили и не обичам да гледам цици.

Качихме се. Интериорът на таксито не бе толкова трагичен, колкото екстериора му предполагаше. Вътре беше сравнително чистичко и имаше климатик, а шофьорът, макар да не говореше английски, но беше любезен и приличен на вид и постоянно бърбореше нещо на италиански като старо, развалено радио, което ми се щеше да тупна с юмрук.

Пристигнахме на летището. Мараня.

Влязохме в зданието, чийто масивни, неизмити стъкла представяха в калните, фрагментни картини, обезобразени демонични портрети създадени от изкуството на прахта и дъжда. Вътре беше още по- горещо и спарено, а въздухът тежеше кисел от причудливи, неприятни аромати, които правеха дишането още по-трудоемко и противно. Мислено псувах люто и безсрамно пилота на частният ми самолет, докато Джонатан навиваше на пръста си букличка от един от смолисто-черните кичури на косата ми. Оставих го да се забавлява с инфантилното си занимание. Не ме дразнеше, дори напротив, всяка мъничка проява на привързаност и близост ме стопляше отвътре..
Ох, не му е времето да говоря за топлина точно сега.

Самолетът ни пристигна с луксозното закъснение от 45 минути, за чиято причина така и не получих смислен отговор.

Пътуването за нас беше синоним на “приятно”. С чаша ром с меден цвят в едната ръка и лицето на Джон в другата, вкусвах двойна доза опияняваща омая. Седях, настанен удобно в скута му, като в пищен монархически трон, а той пламенно и експресивно цитираше Бодлер в ухото, шепнейки на френски с дикцията и финеса на знаменит актьор,докато аз надигах чашата с питието си. В промеждутъците, докато той си припомняше строфите, получавах и по някоя изпросена целувка по шията.

Така разбирам аз чара на перфектното завръщане в лоното на дома.

~ Част 6

Ню Йорк, Ню Йорк…

Отново съм сред познатите, къщни пазви на метално-гранитният изверг, който ме гледа обезумял с милионите си светещи очи-прозорци, от които боязливо надничат изпитите от диети и суета лица на неговите доброволни жертви.

Голямата ябълка.
Този плод на греха отдавна е прогнил, прояден от медиите, разложен и вонящ по-зле от клоака. Вдишваш градският въздух и биваш задушен от смрадта, която достига дълбоко в дебрите на мозъка ти и го заразява с бацилите на нездравото си, екранно съзнание.
Как да имаш крепък ум и невредима душа в пъклена обител като тази?

Аерогарата, вече пустееше опразнена от пътниците, които вече навярно пътуваха за родните си места, блажени и щастливи, знаещи, че някъде там, сред тъмните мъгливини ги очаква някой.

Никой не ме очакваше.

Сестра ми, Агата живееше по-благополучно, когато нямаше досег до мен и покварената ми същност, която тя презряно ненавиждаше. Чудех се откъде бе наследила това неприсъщо за рода ни, благородство, което на талази струеше златомедно от нейното, дребничко като ситна, но безценна монетка, същество. Сигурно бе от майка ни, която така и нямахме шанса да познаем.

Баща ми определено не хаеше за моето благоденствие и душевна цялост. И той, като мен беше жертва на урбанистичната отрова, която почерняше мисленето и ценностите ни, но някак подмолно бе успял да я измами и да я обязди като буен кон, чиито юзди властно затягаше около гръкляна и.
Обичаше да се забавлява развратно сред компанията на леки жени, а сбърканото ни общуване най - често се свеждаше до “Колко искаш?”

Обикновено след иностранни гуляи си имах патологична традиция.

Ако не беше Джон, сега вероятно щях да се прибера, да се напия почти до смърт със скъп скоч, който специално пазя за трагични случаи като този в нощното си шкафче. После в среднощна доба, подтикнат от самотата, горчилката и нездравият, размътен, алкохолен разум, щях да се обадя на Роузи , която начумерена и сънена, въпреки преструвките си, които добре познавах, щеше да дойде за да ме утеши и да сложи бялата си, мека длан на рамото ми.

Нищо от това нямаше да се случи.

Качихме се заедно в колата, която ни чакаше на почти пустият паркинг и потеглихме към дома ни.

Пластмасовото чудовище за пръв път щеше да отвори за посетители леговището си, но не в образа на подмолен капан, в който дребнавите, простодушни жертви сами доброволно щяха да влязат, подмамени от сладкия,безпредметен лукс, а в непознатата роля на дворец, в чиито изковани от леден разкош и безсмислено разточителство покои, под балдахина от феерична, драпирана органза щеше да опита да създаде дом.

Слизайки от колата, заварихме прислужницата ми, която тъкмо се бе прибрала от пазаруване, съвсем неочакваща моето толкова късно завръщане.
Лицето й придоби гримаса на силно учудване, виждайки ме да държа ръката на младият мъж, който ме придружаваше. Червендалестото й, бузесто лице правеше опулените й зелени очи, прилични на бледи, морски фарове, да изпъкват още повече и още по-карикатурно, а устата й сякаш просто прилепени към лика й, трепереха неестествено, изричайки “Добър вечер!” на един дъх. Този й вид ми напомняше руска матрьошка.

Влязохме в коридора, където инструктирах Джон да си събуе обувките - в моят дом се ходи босоног! За вечеря нямаше нищо. Икономката ми снизходително предложи да приготви нещо, но аз отказах и реших сам да опитам да се впусна в дебрите на този непознат, до този момент, ритуал. Казах Ви, че ще ми се наложи. Имах чудноватото желание да направя добро впечатление. Никога не се бях старал да угаждам на такава християнска прищявка, в моят бизнес лошото впечатление има статут на безплатна, скандална реклама, която прави звездата ти във фамозния небосклон да грее малко по-ярко и надменно от останалите.

Опитът ми с готвенето не завърши трагично – не успях да се осакатя или да отровя Джонатан, което се водеше в моята статистика като своеобразен нов личен рекорд. Легнахме си. Скъпоценен диалог проведохме преди сън.

Понеделник!
Добро утро, Слънце! Добро утро, Земя! Добро утро и на теб, сиви Ню Йорк!

Събудих спящият си любим с ефирна целувка по челото. Той трябваше да си ходи. Изпратих Джон до входната врата и се сбогувахме. Свалих от себе си черният, сатенен халат, поел и запазил в нежната си тъкан топлината и миризмата и на двама ни. Нагласих се за работа. Маската ми остана на тоалетката, грозно ридаеща с черните си сълзи от грим и преструвки. Бях лъчезарен. Бях влюбен.

Три месеца траеше непрестанната ми, безплодна агитация, която бомбардираше съзнанието на Джон по всевъзможни, изтънчени и нечестни начини, чиито тайни бях научил от рекламните агенти, с които често ми се налагаше да работя. Трудно можеш да сполучиш в подобно начинание ако имаш за цел да изнудиш чист ум като неговият.

Все пак се окичих с лавров венец - на деветдесет и първият ден той отстъпи. Поведението му много ми напомняше на постъпките викторианските, благородни младежи в аристократските среди описани в безчет новели и романи. Тези наперени пикльовци никога да не си позволяват да приемат предложение отведнъж, престижа лежал, казваха, в отказа.

Аз, естествено, като истински аристократичен потомък познаващ тази игра на нерви по-добре от дланта си, походих хитро и подмолно се преструвах, но не отстъпих от желанието си той да се премести при мен.

В последната есенна събота от годината, Джонатан нанесе и сетният кашон със свои вещи в дома ни. По негова идея, трябваше да купим нещо ново за интериора, което да стане символ на връзката ни. Цяла вече градивно спорихме и взаимно се опровергавахме, осъзнавайки най-накрая, че жилището ни няма нужда от нищо повече. В понеделничната вечер обаче, докато се опитвах да сваля от плещите си тежестта на напрежението, заедно със сакото, което беше ново и леко ми стягаше, Джон се прибра вкъщи с една зеленикава на цвят саксия, която стовари на барплота пред погледа ми. В нея гордо стърчеше зеленото, крехко стъбло на млада, розовоцветна орхидея, която изпълваше с божественото си ухание стаята.

Същата вечер бях решил да споделя на Джон хранително-психологическият проблем, който ревностно криех от света, и с който бях опитвал безплодно да се справя самостоятелно не веднъж от началото на връзката ни. За него, както и за мен беше шок, който прерасна в панически изблици. След като успяхме да се уравновесим един друг, той със загрижеността и притеснението на майка, деликатно постави пред мен предложението за лечение при квалифициран психолог. Приех.

Започнах лечението си още на следващата седмица, опирайки физическото и психическото си благоденствие изцяло на грижите на любимият си предписанията на лекаря. Животът ми за пръв път бе започна да придобива формата и окраските на едно здраво, пълноценно съществуване.

След шест месеца любов и психотерапия дойде и предложението за брак.