Let's count the stars

Една стара история от мен:

Да преброим звездите

Беше събота вечер и Ан отиде с приятелките си на ледената пързалка. Откъде да знае, че ще се случи подобно нещо? Усети само силна болка, очите й се премрежиха, не можа дори да извика.
Когато дойде в съзнание, лежеше в болнична стая, заедно с още две момичета и едно момче. Надигна се от леглото и усети силна болка в крака си.
- Събуди се.
- Ан, как си?
Двете й приятелки стояха до нея заедно с някакво момче. По-късно Ан щеше да разбере, че той се беше блъснал в нея и прерязал пръсеца й с кънките си; че той я беше донесъл на ръце до болницата. Сега искаше единствено обезболяващи. Момчето не забеляза странната реакция на приятелките й.
Когато Ан получи лекарствата си, стана приказлива и лъчезара. Приятелките й си тръгнаха, но непознатото момче остана при нея, докато родителите й дойдоха да я видят.

Следващата седмица Ан остана в болницата, а момчето идваше да я види всеки ден. Беше толкова мил, носеше й цветя и малки подаръчета. А когато я изписаха, той обеща на Ан, че ще я взима всеки ден от вкъщи, за да я кара с мотора си до училище. Момичето се съгласи – дали защото Лий беше симпатичен, или защото обезболяващите я караха да се чувства отпусната и весела.

Не очакваше наистина той да я взима за училище; не очакваше и, че ще я кара до вкъщи. Но той го правеше и изглежда му харесваше. Започна да я извежда все по-често и да търси всякакви поводи, за да я види. А Ан нямаше нищо против. Всичко се развиваше толкова бързо, че по принцип тя би се стреснала. Но сега всичко й се струваше като приказка, животът й стана безгрижен и лежерен. Преди да се осъзнае, Ан не само беше завъртяла главата на Лий, но също беше се влюбила в него. Това беше напълно чуждо за нея – тя никога не обичаше никого. Никого, освен себе си. Животът я беше научил да не се привързва силно. Тя имаше много приятели, наистина много, но не можеше да твърди, че са истински: не споделяше чувствата си с тях, не се интересуваше от техните; можеше да си представи живота без тях и все пак те я забавляваха. Това беше важното за Ан – да се забавлява.

А Лий беше нещо напълно ново за нея... може би ново развлечение. Ан не искаше да си признае, че може да е нещо по-сериозно, но непознатото чувство я разкъсваше. Колкото й да й беше приятно с него, Ан изпитваше страх всеки път, когато мислеше за момчето. Постепенно свикна и с това. Тя беше момиче, което лесно се приспособяваше според промените и не допускаше нищо да я засегне.

Лий беше толкова мил с нея, толкова добър и внимателен; гледаше я с възхищение, държеше се с нея като с божество. Понякога Ан се чудеше дали въобще заслужава подобно отношение: тя не беше нито мила, нито добра; не показваше чувствата си. Не можеше да повярва, че го прави щастлив, въпреки че Лий непрестанно повтаряше колко му е приятно с нея. Ан се чувстваше виновна, тъжна и все пак щастлива. Забелязваше промяна у себе си: все пак беше станала по-нежна и същевременно по-наивна; радваше се на малките неща и започна да забелязва подробностите. Но знаеше, че Лий не е способен да разсее мрака в нея.

Една петъчна вечер двамата лежаха на плажа и гледаха звездите.
- Ан, трябва да ти кажа нещо.
- Слушам те.
- Родителите ми заминават за Русия. Трябва да отида с тях.
Момичето мълчеше. Сърцето й сякаш се разкъса на хиляди парченца, искаше да извика, да го спре, но гласът й заглъхна някъде по пътя към устните. Той я оставяше! Щеше да замине и да я остави сама! Ан не можеше да повярва: той не я обичаше; не беше истина и, че тя го прави щастлив. Щеше да замине просто така...
- Хайде да преброим звездите – прошепна момичето, но това не беше нейният глас: дрезгав, леден, твърд, но много нежен.
Лий я погледна с недоумение: беше свикнал със странностите й, дори ги беше обикнал, както обичаше цялото й същество. Но не очакваше подобно нещо. „хайде да преброим звездите” – само това ли щеше да му каже? Нямаше ли да го спре? Нямаше ли да го увери, че не може да живее без него, че ще й липсва? Той я познаваше много по-добре, отколкото тя си мислеше и отколкото би му позволила. Може би дори по-добре, отколкото тя познаваше себе си. Това го разколеба: дали Ан се защитаваше по този начин или просто всичко беше свършило много отдавна, още преди да й беше споменал, че заминава; още преди да беше започнало?
Никой от тях не каза и дума повече: и двамата брояха звездите сами за себе си, и двамата брояха моментите, прекарани заедно, които ги бяха направили щастливи. Но не си казаха нищо нито докато лежаха на плажа, вперили поглед в ясното небе, нито докато се брибираха заедно, нито на другия ден, когато Ан дойде да целуне Лий за последен път.

Когато се разделиха, момичето плачеше. Защо не го беше спряла, защо му позволи да си отиде?
Лий се питаше същото. Една единствена нейна дума би го накарала да остане, а тя само предложи да броят звездите. Защо ли? Защо беше толкова странна, толкова потайна? Защо се страхуваше да го обича? Защо той се съмняваше в нея? Всичко беше свършило и въпреки това Лий знаеше, че винаги ще я обича. Винаги. Познаваше я добре – тя не беше като другите момичета. Таеше толкова болка в сърцето си и толкова отчаяние. Беше загубила толкова много... той трябваше да я пази, да спаси пламъка в сърцето й. Беше й казал, че ще бъде до нея.

След седмица реши да й пише. Часове наред седя на бюрото си и не можеше да започне писмото. Накрая пръстите му започнаха да тракат по клавиатурата:
„Скъпа Ан,

Как си? Липсваш ми страшно много. Не трябваше да заминавам, но мислех, че искаш това. Кажи ми, че греша, кажи ми, че ме обичаш, и ще се върна.

Искаше ми се да си тук, до мен, за да погледаме заедно Северното сияние. Искаше ми се просто да си до мен. Да си до мен тази вечер, когато небето гори с хиляди пламъци... и заедно да преброим звездите. Заедно.

Обичам те, Ан.”

Прочете го няколко пъти и кликна с мишката върху бутона Send the message. Целия ден прекара в вперил поглед в монитора, очаквайки отговор. Накрая получи. С трпереща ръка натисна бутончето: писмото не беше от Ан. Пишеше му една от нейните така наречени приятелки:
„Ан е в болница. Свръхдоза. Може да не издържи”.
Кратко, точно, ясно и право в целта. Лий извика от болка. Не можеше да повярва. Свръхдоза? Ан? Не!!! Стоеше и гледаше в съобщението, препрочиташе го и се надяваше да види някоя усмивка, която да му подскаже, че това е лоша шега. Но знаеше, че не е така.

Не се забави много – хвана първия полет до родния си град. Минутите се нижеха убийствено бавно, а чувството за вина изпълваше цялото му същество. Трябваше да се досети на какво е способна, знаеше още от самото начало. Тя не принадлежеше на този свят, гаснеше постепено. А той го знаеше и не я спря. Не можа да я предпази, да спре болката й и да й каже, че той ще я дари с цялата любов, която е дала и не е получила в замяна.

Когато пристигна в болницата се молеше само да не е прекалено късно.
- Лий, ти ли си?
- Да, Ан, тук съм. Не се плаши.
- Не ме е страх, Лий, нали ти си до мен – вялата усмивка на бледото лице беше толкова красива, невинна и същевременно страшна. – Съжалявам, Лий, не исках, но не можех повече.
- Недей, Ан. Не говори така. Няма за какво да съжаляваш. Още тази вечер заедно ще отидем на плажа и ще преброим звездите.
- Да, звездите...

Ан не проговори повече – затвори очите си и се отпусна в прегръдките на Лий. Той потрепера. Защо? Защо си отиде? Искаше да й каже толкова много неща. Дори не успя да кръсти звезда на нейно име, да й каже колко я обича, да я целуне. Искаше да преброи звездите с нея, а те бяха толкова много...