Creative Person

Are you a creative person?
 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Как са станем приятели?
Poll
Харесва ли ви форума?
Страхотен е!
55%
 55% [ 29 ]
Да.
36%
 36% [ 19 ]
Малко.
8%
 8% [ 4 ]
Не.
2%
 2% [ 1 ]
Общо гласове : 53
Top posters
~Fleurs d'automne~
 
desize1996
 
sparkling_dust
 
Mitternacht
 
Blo0dyGhosT
 
vafla
 
Mistress
 
Vladda Ensanglant`e.
 
гълъбица.
 
InvisibLe
 
Брояч
free online dating siteБезплатен Брояч
Безплатен Брояч
Приятелите ни (:

Share | 
 

 Ето малко разкази от мен...

Go down 
АвторСъобщение
sparkling_dust
Младши творец
Младши творец
avatar

Брой мнения : 274
Join date : 26.08.2009
Age : 26

ПисанеЗаглавие: Ето малко разкази от мен...   Чет Авг 27, 2009 1:57 am

[добавено]
Здравейте! Тук ще пускам моите разкази, които са без продължение. Ако се харесват ще пускам, а ако не няма проблем. Wink
Като за начало нещо по-старо, всъщност доста по-старо. Разказът е написан, когато бях в четвърти клас. Smile Има няколко промени в началото, но като цяло реших да го запазя в първоначалния му вид. Very Happy Надявам се да Ви хареса...

Снежинката



Отворих очи. Слънцето тъкмо се показваше иззад няколко самотни облака. Слънчевите лъчи изпълваха стаята ми, но определено имаше нещо мрачно тази сутрин. Може би се дължеше на самотните облаци, които оставяха сянка над земята. Станах мързеливо от леглото и се запътих към банята.
След по-малко от половин час вече излизах от вкъщи, за да отида на училище. Това задължение, наречено училище щеше да ме побърка някой ден, ако вече не го бе сторило. Когато отворих вратата ме лъхна свеж и леко хладен вятър. Определено бях права- щеше да е слънчево, но хладно, заради глупавите облаци. Огледах се наоколо. По земята все още имаше малки купчинки сняг, които слънчевите лъчи не бяха успели да достигнат. Естествено, времето си беше напълно нормално за края на зимата или т.нар. начало на пролетта. Тръгнах бавно към училище. Улицата бе пуста. Напълно нормално за толкова ранен час, в такова забутано място. Не обичах селото, в което живеех. Странно... Беше ми родно място и все пак бих дала всичко, за да се махна оттук. Вървях с костенурска скорост нагоре към училището, към поредната доза затъпяване. Да... Защото, колкото повече учиш, толкова по-луд ставаш.
Както си вървях изведнъж ме лъхна студеният полъх на вятъра. Беше по-силен и по-студен от преди няколко минути. Отправих поглед към небето и видях как облаците се бяха сгъстили. Слънчевите лъчи вече не достигаха до покритата, с малки пъртинки сняг, земя. Потръпнах леко и засилих крачка. Май щеше да завали. Колко странна сутрин. Преди няколко минути бях сигурна, че денят ще е приятен, а сега... Хубавото беше, че живеех близо до училището. Вече бях изминала половината път.
С всяка направена крачка се доближавах към училището, в което трябваше да се сблъскам не само със скучните предмети, но и с ограничените, и глупави деца. Да... За деца, като тях бе нормално да учат този материал, но на мен това ми беше ужасно безинтересно, знаех всеки урок, който взимахме. Не можех да разбера...
С всеки изминат сантиметър, вятърът ставаше все по-силен и по-силен, а небето се покриваше с все повече и повече облаци. Щеше да вали сняг, можех да го предвещая по сивкавите облаци, които бяха спуснали пелената си над моя малък свят. Не обичах селцето, но природата си беше друго нещо. Обожавах да вървя през безкрайните и тайнствени гори. Обичах да лежа на покритите с цветя поляни, а слънцето нежно да огрява лицето ми и да пощипва бузите ми. Но... Студеният вятър ми напомняше, че моят малък Рай, все още е една, заспала зимен сън, природа, която много скоро, за мое успокоение, щеше да се събуди и да ме дари с красотата и нежността си...
Нещо мокро докосна едната ми буза. Надигнах глава и видях хиляди малки красиви снежинки да падат от небето. Хм. Беше красиво... Много красиво! Всъщност всеки сезон е по своему красив. Зимата беше студена, да, но в нея имаше нещо тайнствено, магично. Спрях се на средата на пътя и разперих ръце към падащите снежинки. Те леко падаха върху лицето ми и оставяха някаква пареща топлина- сблъсък между топлото (кожата ми) и студеното (малките снежинки). Почувствах се някак си щастлива и без да се усетя бях започнала да се въртя в кръг с разперени ръце, а снежинките малко по малко покриваха тялото ми. Странно, но по ръцете ми не падаха снежинки. Спрях да се въртя и протегнах ръка. Малките и преходни снежинки отминаваха ръката ми. Незнайно защо това ме натъжи. Отново тръгнах към училището, с наведена срещу вятъра глава и с все още протегната ръка. Както се казва надеждата умира последна...
Изведнъж усетих как нещо малко и студено докосна дланта ми и остана върху нея. Погледнах с надежда в очите и видях най-красивата снежинка, която някога за малкото си години живот, бях виждала. Беше като малка звездичка, красива, но и толкова проста в същия момент. Продължавах да вървя напред, като не спирах да съзерцавам прекрасното творение на природата в ръката си.
Не бях усетила кога вятърът бе заглъхнал, а облаците бяха започнали да се оттеглят плавно, за да направят място на срамежливото пролетно слънце. Малката ми приятелка продължаваше да стои спокойно в дланта ми. Все едно й харесваше пагубната топлина на ръката ми. Усмихнах й се. Беше толкова странно да се усмихвам на снежинка, колкото и нормално. Тя ме бе избрала... И аз й бях благодарна за това. Усмихнах се още веднъж на моята малка спътница и забързах крачка към училищната сграда. Явно бях права, че в крайна сметка денят ще е слънчев, но леко хладен. Иззад последните отиващи си облаци се показваха топлите лъчи на слънцето. Колко странно беше всичко. Колко непредсказуема бе природата. Преди няколко минути бе валяло, а сега слънчевите лъчи огряваха събуждащото се от сън селце. Погледнах към малката си приятелка, която стоеше във все още протегната ми ръка, но нея я нямаше. Бе оставила само една бледа мокра следа по кожата ми. Една сълза се отрони от окото ми и се търкулна по лицето ми. Моята малка спътница си бе отишла завинаги... Беше се стопила....
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
sparkling_dust
Младши творец
Младши творец
avatar

Брой мнения : 274
Join date : 26.08.2009
Age : 26

ПисанеЗаглавие: Re: Ето малко разкази от мен...   Чет Авг 27, 2009 6:14 pm

Ето и нещо ново, на фона на първия разказ. Very Happy


Тайните на нощта



Бе някъде след полунощ. Тихо и спокойно. Но... И изпълнено с тайни. Тайни, които спяха дълбоко в дебрите на нощната тъмна прегръдка. Неслучайно хората казват, че нощта е тъмната част от денонощието. Но те го казват, защото е тъмно, слънцето залязва, а аз го казвам, защото нощта е изпълнена с тъмни тайни, които никой не иска да разбере. Повярвайте ми!
Но пък аз съм от хората, за които забранени неща няма. Аз разказвам за живота, такъв какъвто е и такъв, какъвто хората искат да бъде. Дали е добър или лош героят!? Няма никакво значение. Мъж или жена!? Има ли значение!?
Днес героят е жена. Коя бе тя!? Каква бе целта й!? Каква бе историята й!? Започвам...
Странна птица... Това е понятието, което най-добре я описваше. Бе силна и независима личност, която знаеше какво иска от живота и винаги, подчертавам винаги, го получаваше. Нямаше приятели, не й и трябваха. Още едно определение за нея- вълк-единак. Тя бе студен човек, живееше единствено за себе си. Не обичаше никого, никога не бе обичала. Сърцето й бе студено като камък, потопен на дъното на океана. Единствената й цел бе да всява раздор сред хората. Харесваха й смъртта и ужасът, който вселяваше тази дума у хорските сърца. Самотата никога не й бе пречила, а когато поискаше да разнообрази ежедневието си, бързо намираше някой, с който да се позабавлява една нощ. Бе й лесно, както казах по-горе в текста, да получава това, което искаше. Особено податливи на манипулациите й бяха мъжете. Тя бе дяволска жена, излязла от Ада, за да запалва пожар във всяко мъжко сърце, което я бе зърнало. Тя бе гореща, винаги желана, дори, когато не искаше да привлича внимание. Ничий поглед не я пропускаше. Мъжете я желаеха, а жените й завиждаха. И кой не би й завидял!? Имаше тяло, изваяно, като на богиня, лице, което събуждаше похотта и страстта. Устните й бяха създадени за греховни деяния, косите й се носеха, като водите на тиха река, а от някои бяха определяни, като гъста гора. Може би правеха тази асоциация, заради тъмно-зелените оттенъци в тъмно-кестенявата й коса, които напълно се допълваха с дълбоките, като езера, зелени очи. Очи, които обаче не бяха чисти като водата, не... В тях винаги проблясваха дяволски пламъци, изпепеляващи всеки осмелил се да погледне към тази жена, към тази, която не принадлежеше на никого. Очи, които щом се бяха приковали към някого, това означаваше само едно- Смърт! Да... Тя бе убийца, много добра. Защо го правеше!? За забавление... Как бе започнало всичко!? Хм... Нали знаете как започва всичко!? Отначало е желанието за нещо ново... Така бе станало и при нея. Първото й убийство бе най-трудното, но и най-сладостното. Бе изпълнено с еуфория, предивикана от страхът, че е направила нещо нередно, но и от онзи трепет, който й подсказваше, че тя е различна. Тя бе силната, защото бе нарушила правилата и бе направила нещо, на което малцина са способни. В последствие тръпката бе изчезнала, а убийствата се бяха превърнали в ежедневие за нея. Защо не бе спряла!? Защото не можеше... Убийствата се бяха превърнали в нейния живот. Тя живееше, за да отнема човешки животи. Това бе целта в живота й. Тя бе убийца!
Бе свикнала с това, което правеше всеки ден под прикритието на нощта. Сега разбирате ли моето обяснение на “тъмната” нощ? Нощта й бе закрилник, тя й помагаше да осъществява плановете си. Нощта със своята тъмнина и спокойствие, прикриваше действията на тази толкова странна жена. Кои бяха жертвите й!? Обикновени хора... Нямаше значение кои бяха, просто случайно срещнати из някоя тъмна уличка. За жената никога не бе имало значение дали убива мъж или жена, беден или богат... Първият срещнат в среднощната й разходка падаше, покосен от смъртоносен куршум, нанесен право в сърцето. Нямаше значение кой бе... Никога не бе имало, не и преди тази нощ...
Нощ, която не издаваше за пъклените си планове да предаде своята приятелка. Нощ, в която щеше да потъне в забрава още една тайна...
Тя вървеше с бавни отмерени крачки по тротоара, отправила поглед напред. Движеше се грациозно, като нощен призрак. Бе като един човешки дъх, бързо идващ и бързо отминаващ, но най-важното бързо секващ... Лекият повей на вятъра подухваше косите й, които бяха отдадени на своя красив танц, движещи се в причудливи форми. Нямаше и следа от човешка душа наоколо, но това не я безпокоеше ни най-малко. Бе се научила да бъде търпелива. Токовете на обувките й леко потракваха по паветата, когато някъде от дясната й страна, от един тъмен ъгъл, се чуха тътрещи се стъпки. Жената се подсмихна самодоволно, а очите й заблестяха, виждащи предстоящата победа. Обърна се към източника на шума и със същата грациозна походка се отправи към обекта си за тази вечер. Поредната жертва щеше да загине, можеше да го усети. Пъхна ръка под коженото яке, което се спускаше малко над коленете й и извади малък пистолет. Той не й бе приятел, той бе душата й. Ако го загубеше, загубена бе и тя... Стъпките на жертвата се приближаваха. Няколко мига по-късно жената се озова лице в лице с един мъж, чието тяло, макар и загърнато в дълъг шлифер, караше всяка жена да изтръпне за един миг. Лицето му обаче бе скрито в сенките на нощта, които го правеха някак си по-тайнствен. Жената се подсмихна, за миг разсеяна от добре сложеното мъжко тяло, но на следващия усмивката й се бе превърнала в онзи злокобен смях, който всяка жертва чуваше преди да бъде убита. Леко, като промъкваща се котка, се приближи към мъжа и опря дулото на пистолета в слепоочието му. Но този близък контакт, който си бе позволила бе най-голямата й грешка. От толкова близо лесно можеше да види красивото лице на мъжа, сега обляно в призрачната светлина на луната. Жената не отпусна дулото, но продължи да съзерцава привлекателното мъжко лице. На свой ред мъжът не помръдваше, дори не бе успял да изрече и дума. Бе шокиран от ставащото. И на свой ред бе впечатлен от красотата на своята убийца...
Видял временната слабост на жената мъжът реши да се възползва. Протегна едната си ръка към лицето й, леко я прокара надолу по врата й, малко по-силно натисна, когато обхождаше бюста й и продължи да се спуска надолу по бедрото й. Достигна до късата поличка, която се криеше под дългото кожено яке и без да се двоуми промушна ръката си под малкото парче плат. Жената потръпна от възбуда и отпусна пистолета. Но това бе най-голямата й грешка. Мъжът се наклони към нея и страстно впи устни в нейните, докато в същото време с много ловки движения на другата си ръка, взе пистолета от ръката й и го постави на слепоочието й. Тя замръзна, осъзнала грешката си. Отдръпна се и погледна в триумфиращите му очи. Той се подсмихна леко и натисна спусъка. Гърмът оттекна из малката уличка и се изгуби между стените на сградите наоколо, а тялото на жената се строполи бездиханно на земята. Един убиец бе срещнал друг... Победил бе този, който не се бе потдал на чара на жертвата си...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
sparkling_dust
Младши творец
Младши творец
avatar

Брой мнения : 274
Join date : 26.08.2009
Age : 26

ПисанеЗаглавие: Re: Ето малко разкази от мен...   Съб Сеп 19, 2009 7:53 pm

След много мислене, какво да пусна този път реших да бъде този разказ. Имам още доста разкази, но това беше един от по-първите ми и може би затова реших да е именно той. Надявам се да Ви хареса.

Любов




Днес бе денят... Това бе вечерта, в която всичко щеше да се реши. Дали щях да се усмихвам или щях да плача, зависеше само от него. Той бе този, който трябваше да вземе решението. Аз бях взела своето...
Слънцето вече залязваше, а аз бавно пристъпвах по пелената от нападали листа. Есента бе настъпила, бе завладяла всичко с цветната си красота. Всичко беше неописуемо красиво. Безкрайните поляни, вековните дървета ,разпрострели короните си над главата ми, поточето, което тихо клокочеше долу в долината. Красотата бе завладяваща, но все пак в душата ми бе загнездено друго, по-силно чувство. Нетърпение, а може би страх от предстоящото. Продължавах да вървя сред природата, която бе заглъхнала все едно наблюдаваше, все едно очакваше, също като мен, да разбере какво е решението му. Всичко бе потънало в една приказна и тиха красота. Единственият звук беше шумът от стъпващите ми, по листата и пръчици, крака. Това бе единствената мелодия, която огласяваше това прекрасно и вълшебно място. Вървях бавно по горската пътечка, все едно вървях по своя земен път, по пътя, който водеше към моята съдба, към моята любов. Любов, която държеше щастието ми в ръцете си. Любов, от която зависеше всичко...
Не бях усетила кога бях дошла тук. На нашето място... Седнах под самотното дърво, което навярно стоеше, не по-вярно е да кажа живееше тук от векове. Защото всяка част от природата, от това място бе жива. Не мога да си представя живота си без това вълшебно място. Място, на което бях щастлива, място, на което ми предстоеше да разбера съдбата си. Единственият въпрос, който си задавах бе какво бе решил той. А смисълът на живота ми, моята любов закъсняваше. Това не бе добре, никак даже...
Положих глава на меката покривка от нападали листа. Бяха по-меки дори от пухена възглавница. Затворих очи и се заслушах в далечното ромолене на поточето. В главата ми веднага изникнаха спомени. Той, моят живот и аз до него. Смеехме се... Беше един от онези горещи дни, които бяхме прекарали тук. Бе денят, в който му бях признала какво изпитвам. Изправих се в седнало положение и отворих очи. Все още помнех обърканият му поглед. Оттогава бяха минали няколко седмици, в който всичко беше различно. Нямаше ги прекрасните дни на поточето, изпълнени със смях и закачки. Нямаше ги дългите вечери, през които застанали под това многовековно дърво си бяхме говорили. За един кратък миг всичко се бе променило. Край на приятелството ни... Но той бе обещал, че ще дойде. Бе обещал...
Сълзите започнаха да пълнят очите ми. Не! Трябваше да съм силна. Бях му обещала... каквото и да бе решението му... Трябваше да го приема, а как щях да живея, то това е друг въпрос. Това си бе само мой проблем. Отправих поглед напред и се загледах в красивата, приготвяща се за сън природа. Пред погледа ми се откриваше цялата долина. Тук там вятърът полюшваше разперените корони на дърветата. Листата едно по едно, танцувайки, падаха върху гостоприемната майка земя. Долу в долината проблясваха буйните води на поточето. Нощта постепенно бе превзела света. Беше красиво и тихо. Вятърът леко галеше лицето ми и полюшваше косите ми. А него все още го нямаше. Нима нямаше да удържи на обещанието си!?
В отговор на безмълвния ми въпрос на няколко метра от мен се чу звук от крачки, малките клонки пукаха под натиска на забързаните крака. Обърнах се и го видях. Бе спазил обещанието си! Изправих се, а очите ми не можеха да се отделят от неговите. Несъзнателно търсех отговора. Но погледът му бе нечетлив, неразгадаем...
Той се приближи бавно към мен, а погледът му си оставаше неразбираем. Стоеше и ме гледаше, а аз не смеех да помръдна. Не смеех да проговоря... Не исках да си тръгне, не исках да знам какво е решението му. Навярно не ме искаше...
Той ме хвана нежно за едната ръка и ме придърпа към себе си. В стомаха ми, като че ли прелетяха милиони малки радостни пеперудки. Нима ме искаше!? В далечината се чу бухането на бухал. Усмихнах се, бях щастлива, а той дори не бе казал какво е решението му. Моят смисъл, моят живот, моята любов ме погледна и ме притисна още по-близо до себе си. Изведнъж той започна да се движи бавно и много грациозно. Едва няколко минути по-късно осъзнах какво се случваше. Ние танцувахме. Танцувахме... Той се усмихваше, аз се усмихвах... Продължавахме да танцуваме, без музика, без оркестър, но това нямаше значение. В тази тиха нощ имаше една много по-силна и красива песен-любовта. Луната преминаваше през пролуките в короната на дървото и леко осветяваше телата ни. Беше вълшебно, красиво. Той бе красив... Това беше любов... Нямаше нужда от думи... Важни бяхме само ние двамата и нашия танц, танца на любовта ни...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Ето малко разкази от мен...   

Върнете се в началото Go down
 
Ето малко разкази от мен...
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Creative Person :: Лично творчество :: Разкази-
Идете на: