Creative Person

Are you a creative person?
 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Как са станем приятели?
Poll
Харесва ли ви форума?
Страхотен е!
55%
 55% [ 29 ]
Да.
36%
 36% [ 19 ]
Малко.
8%
 8% [ 4 ]
Не.
2%
 2% [ 1 ]
Общо гласове : 53
Top posters
~Fleurs d'automne~
 
desize1996
 
sparkling_dust
 
Mitternacht
 
Blo0dyGhosT
 
vafla
 
Mistress
 
Vladda Ensanglant`e.
 
гълъбица.
 
InvisibLe
 
Брояч
free online dating siteБезплатен Брояч
Безплатен Брояч
Приятелите ни (:

Share | 
 

 Моите скромни творби

Go down 
АвторСъобщение
vafla
Супер потребител
Супер потребител
avatar

Брой мнения : 187
Join date : 29.08.2009
Местожителство : Не знам! Всеки ден ми местят пейката гадовете!

ПисанеЗаглавие: Моите скромни творби   Съб Авг 29, 2009 3:37 am

[добавено]
Добър вечер, млади съфорумци. Понеже съм ново у нивята и не зная дал е удачно за всяко произведение да се пуска тема или не...
Абе реших да пусна една от моите истории, които пиша(реални, измислици или пък поукрасени истини..)
па дано ви хареса.
Принципно разказите ми нямат продължение, а тези които се състоаят от няколко части е отбелязано дали има продължение.

Сянката



Винаги съм се чудила какво толкова намират в нея? Още когато беше момиче - някъде на 12-13 години, момчешките погледи я обграждаха с внимание. Харесваше ù и правеше какво ли не, за да ги задържи.
Слънчевите лъчи едва бяха стоплили земята напролет, когато тя обличаше късата пола и отиваше на училище. За нея, а и за повечето ученици тази дума - училище, отдавна бе загубила значението си. За тях това бе място, където показваха новите си дрехи, научаваха някоя друга пикантна история, или просто разнообразяваха сивото си ежедневие.
Тя не търпеше да бъде сама. Винаги търсеше да привлече нечие внимание, обожаваше комплиментите и дори като дете намираше начин да си ги получи.
Като нейна съученичка общо взето не се впечатлявах от нейното поведение. За разлика от нея бях тиха и спокойна в държанието си. Нямах място сред шумните училищни компании и може би според мнението им, казано на ученически жаргон, бях невзрачна и задръстена. И това не ме впечатляваше особено - аз живеех в моя свят.
Но все пак с времето се опитах да изградя свой кръг от приятели, които имаха много по-различни занимания от онзи свят, отколкото на ученическата ми среда.
След като завърших училище, се стараех да огранича контактите си с нея, въпреки че от скоро апартаментите ни бяха един до друг. Независимо, че пътищата ни бяха различни, когато се случеше да бъдем на едно и също място, тя и само тя бе най-яркото момиче. Не бяха рядко случаите, в които се озовавахме в една компания. Опитвах се да си затворя очите за моментите, в които всички погледи се оказваха в нея. Някак си отново успявах да прикрия факта, че се чувствах пренебрегната и наранена. Но вътрешно в себе си вярвах, че ще дойде моментът, в който околните ще прогледнат и аз ще изляза от позицията си на втори план.
В повече обаче ми дойде фактът, че симпатичното момче от долния етаж, с което разменяхме книги, списания и бъбрехме с часове, вече не ме забелязва, когато тя е наоколо. Навсякъде, където се случеше да бъдем заедно, аз бях като бледа сянка, почти незабележима.
Скоро се запознах с едно момче от клуба, в който ходех. Беше музикант, свиреше там с групата си. Имаше красиви сини очи, плениха ме тези очи. Не беше нужно да разговаряме много, за да установя, че си допаднахме. Знаех, че между нас има някакво неудържимо привличане и нищо не може да попречи на това.
Не можех дори и да си помисля, че някога тя ще се намеси между нас. Вярвах, че той никога не би се загледал в друго момиче.
Веднъж говорех с него по мобилния и я видях да стои зад мен на етажа.
- О, онзи симпатяга от клуба, а? Познавам го. Тази вечер ще се видим. Много мило момче, ще му пратя поздрави от теб!
В онзи момент в мен се надигна някаква неудържима ярост, гняв и болка. Идеше ми да я ударя, дори и да я убия, но не посмях. Обърнах се и се затичах разплакана по стълбите. Искаше ми се да избягам да се махна от това място. Аз също имах нужда от любов. Не бих искала да ме преследва през целия ми живот. Не мога, не искам да бъда нечия сянка. Всеки има право на щастие. Но за щастието се воюва. Открито и честно без сенки и полусенки. За да е истинско то - щастието.


Последната промяна е направена от vafla на Пон Сеп 28, 2009 3:54 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
vafla
Супер потребител
Супер потребител
avatar

Брой мнения : 187
Join date : 29.08.2009
Местожителство : Не знам! Всеки ден ми местят пейката гадовете!

ПисанеЗаглавие: Re: Моите скромни творби   Съб Авг 29, 2009 3:28 pm

Неочаквано



Не мога да си спомня датата, когато се случи, но ясно в съзнанието ми се е запечатало съобщението, което получих.
Казваше,че бил впечатлен от стиховете, които пиша. Стилът ми го вдъхновявал. Все още не разбирам какво толкова красиво намираше в тях, но в онзи момент почувствах някаква непозната топлина. Бях объркана. За пръви път някой ми казваше, че онези малки глупави стихчета му носят красота.Не знаех какво да си мисля? Беше ли наистина прав, или просто ми го казваше от любезност...или от съжаление?
Тогава преживявах любовно разочарование и често намирах отдушник на емоциите си в поезията. Понякога си пишех по цял ден само и само, за да забравя поне за миг болката. Веднъж реших да кача скромните си творби в един сайт. Защо не - рекох си - Да споделя и аз нещо. Тогава получих онова съобщение. Неочаквано. Помислих, че се шегува, но след като го прочетох още веднъж се разубедих. Нямаше шега.
Продължихме да си пишем. Той винаги ми пращаше разни мили съобщения. Много скоро започна да ми се струва, че това е най-милият и нежен човек, от всички, с които съм си писала. Разбираше ме. Никой до този момент не бе докосвал душата ми толкова. Понякога си мислех, че съм го познавала винаги - през целия си живот. Но защо едва сега го отривах? Не можех да си отговоря.
Скоро започна да ми праща свои стихове. Казваше ми, че били за мен. Това беше най-красивата поезия, която бях чела. Караше ме да се потапям в едно огромно море от нежност и емоции. Нещо тръпнеше в мен. Чувствах се както никога до сега. Използвах всяка свободна минута, за да се свържа с него. Непрекъснато името му изплуваше в съзнанието ми. Щом се приберях от работа, бързах да седна пред компютъра. С нетърпение очаквах да видя мигащото в отговор съобщение. Сърцето ми биеше лудо всеки път, когато той кажеше нещо мило. Чувствах се като пред полет. Всичко изглеждаше като на филмова лента, докато веднъж не прочетох следното съобщение: "Не издържам. Искам да видя лицето ти! Не спирам да мисля за теб! Да се срещнем!"
Цялата изтръпнах. Не можех да повярвам, че това се случва. Ръцете ми трепереха. Трудно да намирах думите, с които да отговоря. Прехапах устни и единственото, което можах да напиша бе "Да! И аз искам да се видим."
Бързо се уговорихме за часа и мястото на срещата. Станах и побързах да се приготвя. Тръпнех от нетърпение. Изгарях от желание и от вълнение. Ами сега - питах се - Какво ли ще стане? Как ли ще реагира като ме види?
На излизане от входа видях симпатичното момче от отсрещния блок да минава покрай мен. Все още нищо не подозирах, но когато тръгна по улицата и се насочи към близкото кафене разбрах, че това е той...




Последната промяна е направена от vafla на Чет Сеп 03, 2009 7:29 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
vafla
Супер потребител
Супер потребител
avatar

Брой мнения : 187
Join date : 29.08.2009
Местожителство : Не знам! Всеки ден ми местят пейката гадовете!

ПисанеЗаглавие: Re: Моите скромни творби   Пон Авг 31, 2009 12:25 am

Изкушение


Винаги съм обичала лакомствата, още от дете. С радост заставах зад онова, което казваше Мечо Пух - "Какво по-хубаво от гърненце с мед, освен още едно гърненце с мед". Когато някой роднина или приятел на баща ми идваше на гости у нас задължително носеше нещо сладко за мен. Ако пък се случеше да забрави, аз все цупех и заставах в ъгъла на стаята. Често чувах да казват, че съм била много сприхаво дете, макар тогава да не разбирах какво означава това.
В училище всички ми се подиграваха, а понякога дори ме биеха, защото бях пълна. Затварях се в стаята си и плачех, а после, за да се успокоя, ходех тайно в хола и ядях от шоколадовите бонбони за гости. Получаваше се много комично, когато майка ми откриеше, че отново някой е изял бонбоните. Следваха караници, а понякога дори ме наказваха. Сигурно не им е било лесно на родителите ми...
В пубертета никой не ме харесваше, повечето от приятелките ми излизаха по срещи, а мен дори и да ме поканеха беше на шега.
Веднъж си казах, че трябва да отслабна. Започнах да правя упражнения, пазех диети, но все пак понякога се изкушавах да посегна към сладкото. Какво да се прави - такава си бях.
Годините си летяха една след друга. Един ден срещнах един младеж. Не можех да повярвам, че ме харесва, защото някой за пръв път се отнасяше с нежност към мен. Постепенно се сближихме. Скоро разбра и за проблема ми. Реши да ми помогне като постепенно спрем със сладките неща. Така и направих - малко по малко спирах да се тъпча с всякакви лакомства. След време бях почти забравила за тези неща, когато веднъж останах сама в апартамента ни. Той беше излязъл с приятели. Нямаше какво да правя. Списанията ми се струваха прекалено скучни - бях ги прочела всичките. Реших да се разровя из старите шкафове. Изведнъж неочаквано открих един шоколад. Не знаех какво да направя. Онази старата тръпка се надигна в мен. Взех в ръцете си и трескаво го разопаковах. Усетих онази наслада, която бе забравена. Тя ме разтърси. "Господи каква сладост съм пропускала". От този ден винаги след работа отбивах в някоя сладкарница и се отдавах на шоколадовите изкушения, които предлагаха там. И беше хубаво, и благо на душата ми. Понякога си купувах и дребни неща, но обезателно лакомства. Така неочаквано както и шоколада, така и неочаквано се простих с наложената мярка и новия начин на поведение, които си бях наложила. Сгреших. В тази моя малка сладка грешка, веднъж просто ме хванаха. Дояждах си вафличката, когато пред мен застана моят приятел. Погледът му ме срази. Изтръпнах. Все едно, че ме бяха хванали на местопрестъплението. Нито милите думи, нито шеговитият ми тон бяха в състояние да го омилостивят.
Той яростно се нахвърли срещу мен:
- Аз се опитах да ти помогна, ти не ме разбра. Не мога да те приема такава. Върви си!
Тежките думи не търпяха коментар. Отидох си. В душата ми бе останало чувството за неразбиране. Изкушението продължаваше да ме измъчва. Трябваше да намеря сили, за да бъда по-силна от него. Отново се върнах към стария режим.
Дните си минаваха, а аз все по-често се заглеждах в огледалото. Минаваха месеци, младостта слагаше красив отпечатък върху мен. Ласкаеха ме мъжките погледи, когато не ме отминаваха безразлично. Убедих се колко са мъдри казваните думи - "Помогни си сам, за да ти помогне Бог". Леко беше на душата ми, но същевременно усещах онази потребност, която всички на моята възраст усещат - някой да се спре при мен.
Веднъж след работа си позволих да се почерпя. Влязох в сладкарницата и си купих парче торта. Какво ли щеше да се случи?
Случи се. В същия момент в сладкарницата влезе един мъж. Запъти се към моята маса и не без чувство за хумор в гласи си попита:
- Вкусна ли е тортата?
- Изключителна е - усмихнах се аз, като преглътнах деликатно.
Оставих парченце от тортата, поставих вилицата в чинийката и разговорът потръгна. Оказа се, че този човек имал подобен проблем. Трудно надмогвал желанието за сладко. Така и сега - дни наред минавал край сладкарницата с апетитните торти. Имал здравословни проблеми, но не устоял на желанието си. Стояхме един срещу друг като две непораснали деца. Разкъсвани от усещането за онова вътрешно чувство, различно за всеки и зависещо от собствената му мяра.
Една обикновена среща в сладкарницата отведе разговора в друга посока. Осъзнах неща, които през ранните младежки години не съм можела да усетя. А именно - мярата за границата между желанието и отговорността; между онези моменти в живота, които през юношеските години трудно проумяваме, а понякога те се оказват съдбовни.
Имахме възможността и желанието да продължим разговорите си. Оказа се, че много общи неща ни свързват. Може би от всичко най-очевидно бе чувството ни за самокритичност, деликатност и онова искрено чувство да възприемеш човека, такъв какъвто е.
Разбрах, че това е човекът, който съм искала да имам до себе си - да буди моя интерес и емоциите ми, но с цялото си отношение на уважение към мен да ме респектира. Така и безмълвно той успя да спаси края на моето детско изкушение.


Последната промяна е направена от vafla на Вто Сеп 22, 2009 2:13 am; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
vafla
Супер потребител
Супер потребител
avatar

Брой мнения : 187
Join date : 29.08.2009
Местожителство : Не знам! Всеки ден ми местят пейката гадовете!

ПисанеЗаглавие: Re: Моите скромни творби   Чет Сеп 03, 2009 4:03 pm

Очакване

Тя беше най-проблемната ученичка във випуска. Винаги крещеше, беснееше и се биеше по коридорите. Никой от учителите не гледаше на нея с добро око. Нормално беше да е така - бе в състояние да докара до лудост всеки.
В този ден, явно, се беше случило чудо. Нещо се бе преобърнало в душата на това момиче. Много ученици бяха излезли на двора и всички видяха как на тревата падна една ранена птица. Силвия се затича към нея, грабна я и я понесе към училището. Реши да потърси учителката й по биология. Въпреки лошите си отношения с нея, знаеше че има добро сърце. Намери я в кабинета й. Жената я погледна, усмихна се и рече:
- С тази постъпка се издигна в очите ми! Въпреки привидната си лошата, вътре в себе си криеш прекрасна душа. Сега знам,че това, което ти направи, не би го сторил нито един друг ученик!
Светлина озари лицето на момичето. Когато излизаше от стаята имаше надеждата, че й предстои промяна....
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
vafla
Супер потребител
Супер потребител
avatar

Брой мнения : 187
Join date : 29.08.2009
Местожителство : Не знам! Всеки ден ми местят пейката гадовете!

ПисанеЗаглавие: Re: Моите скромни творби   Вто Сеп 08, 2009 3:00 pm

Една легенда

Има една легенда. С времето, все по-малко остават хората, които я знаят.
Някога, в едно балканско село, живеел един младеж на име Георги. Той бил най-красивият от всички млади момци в селото. Много моми се заглеждали по него, но така и на никоя не отвърнал. Някои казвали, че си имал изгора, защото са го виждали нощем да отива на чешмата, но - с кого се срещал - никой не можел да разбере.
Замислен и самотен ходел Георги. Често го виждали сам в дърводелницата му. Мълчал и работел, работил и мълчил. Коя ли мома е била легнала на сърцето му?
- Изгора си има - подхвърляли закачливо ергените и подминавали работилницата .
А не можел Георги да забрави онова, което бил преживял.
Късно било, всички врати отдавна били залостени. Решил да се разходи извън село. Нещо напирало в гърдите на младия момък. Искал да се полюбува на пълната луна. Тръгнал към края на селото. Край чешмата, където овчарите напивали водата на малките моми, там, край същата чешма, момъкът се стъписал! Не можел да повярва на очите си. Девойки - от хубави по-хубави, разплитали косите си. Една от тях греела като звезда! Привидение или Звездата-Вечерница била - не знаел Георги. Завъртели се момите, хоро завили. Въртят се, а той не знае къде е. Оплела го Звезда-Вечерница с дългите си руси коси.
- Зефира е, момко - прошепнала му една от момите - най- личната!
Чули се първи петли. Като в утринна мъгла скрили се девойките. Останал сам Георги. Осъмнал на чешмата. От тогава, всяка вечер излиза извън селото, но ни вода напива, ни китка взема - не поглежда други моми.
Няма я Зефира.
Дошло отново пълнолуние. Тръпнел момъкът. Какво ли щяло да се случи? И като в красива приказка, хубавите девойки отново се появили. А сред тях като - Звезда-Вечерница - Зефира танцува. Танцува, но не може да го достигне. Заобиколили го девойките.
- Залог, момко, залог е нужен. Ако искаш Зефира, мисли! Любов даром не се дава.
Развъртяли се девойките, затанцували, увлекли Георги и изчезнали с песента на първите петли.
Прибрал се в селото. От тогава все огрижен го виждали неговите акрани. Майстори нещо в работилницата, майстори и мълчи.
И в това мълчание изплувал разказът на старите жени: "Любила Зефира най-личния ерген. Хубостта им на двамата, и любовта им - стигане нямала. Но - тръгнал момъкът с една хайдушка дружина, тръгнал и повече никой никъде не го видял.
Изгоряла душата на Зефира. Обхождала хайдушките пътеки, докато не попаднала при самодивите. Това били девойки с обречена съдба. Танцуват и пеят - търсят ключа към своето щастие."
Така си мислил Георги и не усетил как от тази обречена красота, ръцето му сами започнали да ваят подаръка.
"Лъжица да бъде" - повтарял си той и нареждал цвете до цвете по писаната й дръжка - "Не за гозба, за мяра да бъде - мяра нежност, мяра обич, мяра любов, мяра доброта, мяра гордост, мяра преклонност!... Мислел си той, а лъжицата ставала от хубава по-хубава. Нямал търпение кога ще дойде следващото пълнолуние..."
Легендата се губи някъде между многото разкази. Тези, които я знаят, разказват, че красотата и мъдростта победили. С решителност, всеотдайност и много упорит труд любовта на Георги спечелила Зефира.
По-нататък, разказът за тяхното щастие изтънява между годините. Легендата мълчи.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
vafla
Супер потребител
Супер потребител
avatar

Брой мнения : 187
Join date : 29.08.2009
Местожителство : Не знам! Всеки ден ми местят пейката гадовете!

ПисанеЗаглавие: Re: Моите скромни творби   Пон Сеп 28, 2009 3:52 pm

Друга


В онзи слънчев ден се случи нещо - нещо, което накара светът ми да се преобърне. Пред училището стоеше новият ми клас. Аз бързах да се запозная със съучениците си...тогава я видях за пръв път.
Усетих как нещо трепна в мен. За няколко секунди стоях като прикован, но се опомних, приближих се към нея и се усмихнах.
- Здравей! Да се запознаем, аз съм Николай! - промърморих с треперещ глас.
- Яна - прошепна едва доловимо тя и пое нагоре по стълбите.
От този миг, небесно сините й очи се запечатаха в съзнанието ми. Не спирах да мисля за нея - за това как ще я заговоря, как ще ми се усмихне. Часовете се редяха, а аз не преставах да се обръщам и да поглеждам към нея. Усмихвах се винаги, когато срещнех погледа й. Душата ми, като че ли се изпълваше с радост.
Училищният звънец извести края на учебния ден. Всички полетяха към двора. Някакво непознато силно чувство ме караше да извикам подир нея. Не посмях.

*
Бяха изминали две седмици откакто се срещнах с новия си клас.Само при мисълта за Яна, чувствата разлюляваха душата ми.
На път за училище, в една слънчева утрин, за пореден път си мислех за нея. Някакво чувство ми подсказваше, че ще се случи нещо, но не му обърнах особено внимание. Усмихнах се и продължих да мечтая. Ден след ден, все повече се потапях в този свят. Нещо ме привличаше - усещането бе необикновено! Така и не забелязах кога съм стигнал до класната стая. Влязох. Но нищо не ме изнада. Часът протече както винаги - повечето дремеха по чиновете и не слушаха това,което говори учителя. За наша изненада, следващия час бе свободен. Почти всички отидоха на кафе. Останаха само Яна и няколко момчета. Почувствах неловко, затова реших да отида до близкия павильон.

Когато се връщах, докато вървях по коридора на празното училище, онова чувство, което рано сутринта бе смутило душата ми, не бе ме излъгало. В другия край на коридора, точно срещу мен, вървеше тя, но не сама?!. Вървеше прегърната с едно момче от нашия клас. Толкова бяха се увлекли в общуването си, че не ме забелязваха. Краката ми се подкосиха. Бе обичайно да се случи в училище. И защо бях повярвал, че това е невъзможно? Единственото, което можех да направя бе да гледам ставащото пред очите ми. Шеметът още не бе отминал, когато се случи нещо още по-неочаквано! Само за миг, погледите на трима ни се срещнаха. След секунди вратата на една от класните стаи шумно се затвори. Зад нея бяха останали Яна и онова момче. Онемял, стоях пред вратата. Имаха ли право да постъпват така? Навярно имаха. В главата ми бушуваха много въпроси. Имах ли право аз да отворя вратата? Би било невъзпитано.
От този миг, всичко се промени. Следващата крачка бе като друга страница в моя живот. Крачка, без надежда. Онази малка надежда, която в последните петнадесет дни озаряваше живота ми.
Не можех да остана на това място повече. Прибрах се в класната стая. Обещах си да не погледна повече Яна. Трябваше да намеря начин, за да запазя накърненото си достойнство.
Дните минаваха. За мен тя беше вече - друга.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
desize1996
~Cookie lover
avatar

Брой мнения : 298
Join date : 25.08.2009
Age : 22

ПисанеЗаглавие: Re: Моите скромни творби   Пет Яну 22, 2010 1:50 am

Много ми хареса разказът ти Илюзия. Страхотен е!
Обаче мисля, че трябва да го преместиш в тази тема...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://myn0rmallif3.blogspot.com/
vafla
Супер потребител
Супер потребител
avatar

Брой мнения : 187
Join date : 29.08.2009
Местожителство : Не знам! Всеки ден ми местят пейката гадовете!

ПисанеЗаглавие: Re: Моите скромни творби   Пет Яну 22, 2010 3:57 pm

Илюзия


Сивият и скучен делничен следобед бавно се изнизваше. Лятната ваканция си отиваше, а след нея идваха досадните уроци и задължения. През лятото работех в компютърен клуб. През този сезон заведението не се радваше на много посетители, но бях доволен от заплащането, което ми даваха.
Един ден лениво почти бях се изтегнал на стола, когато неочаквано ме впечатлиха снимките на едно особено красиво момиче. Не можех да сваля очи от монитора. Никога до сега не бях срещал подобно красиво създание във виртуалното пространство. Тези снимки, като че ли оживяваха на екрана. Изненадах се, че срещах едно така прекрасно момиче, което търси приятелство в Интернет.
Побързах да й пиша. Тръпнех от вълнение и очаквах отговора й. Оказа се, че не само много красива, а и доста остроумна.
Продължихме да си пишем. От този ден равният и спокоен делник се заличи от ежедневието ми. С нетърпение очаквах всяко следващо съобщение и мига, в който ще мога да погаля къдриците й, но тя все отлагаше тази чакана от мен първа среща.
Учебните занятия започнаха. Синьото и волно лято неусетно си отиде. Занятията и изпитванията се редяха, но умът ми беше другаде. Мисълта ми я търсеше - когато се ровех из учебниците, докато вървях по коридорите, когато се срещах с момичета.
Веднъж, когато седнах пред компютъра, получих следното съобщение: "Не издържам! Неудържимо е желанието ми да те видя, да зърна очите ти, дори и за миг да се срещнем". Бързо се уговорихме за часа и мястото на срещата. Не знаех какво се случва с мен. Вълнувах се.
Когато отидох на уговореното място парка, нея я нямаше. Тя така и не дойде. Нещо стегна душата ми. Вероятно всичко бе илюзия.

* * *

Тази история започна, когато веднъж в училище ми подхвърлиха, че не бях първа красавица. Подразни ме мнението на съучениците ми. Аз не се радвах на много внимание от страна на момчетата. Но нима всички ценяха само външната красота?!
Запитах се какво ли би било ако бях друга? Щях ли да бъда харесвана и обожавана? Навярно.
Виртуалното пространство дава възможност на човек да не показва истинското си лице при разговори и запознанства. Не знам защо, но това оскърбление създаде у мен комплекс. Реших да се изхитря. Какви ли не снимки съм виждала. И чудото стана - харесваха тази, за която се представях, че съм. Не беше минало и половин час, когато вече получих дузина ласкави съобщения. Едно, обаче, ме впечатли - имаше някакъв непознат чар в думите му. Авторът на това съобщение се оказа едно много забавно момче. С удоволствие четях всеки ред от написаното.
Дните се редяха. Не разбрах точно в кой момент се привързах към него. В душата ми все по-често се надигаше чувството за вина. Ако бях показала истинското си лице?! Искаше ми се той да не беше се влюбил в онзи измислен образ. Разбрах, че лъжата води след себе и друга лъжа - страхувах се от първата среща. Затова я отлагах.
Учебната година започна. Оказа се, че с това момче учим в едно училище. Виждах го всеки ден. Срещах погледа му - отнесен на някъде, но той така не ме и забелязваше. Като, че ли бях невидима за очите му. Мечтаех той да забележи мен - истински влюбеното в него момиче.
Но уви, не - Цветан, това бе името му, обичаше онази красива лъжа, която бях създала. Не спираше да повтаря, че иска да се видим. Оказваше се, че той очаква момичето от онези снимки.
Един късен следобед не отстоях. Пожелах да се срещна с него, да видя блясъка в очите му. знаех, че той ще търси нея, не мен и въпреки всичко приех предизвикателството.
Цветан подрани и почти се блъсна в мен, търсейки нея. В този миг ми се прииска да изкрещя истината, но някаква буца застана в гърлото ми. Не можех и дума да обеля. Той стоеше сам на алеята и чакаше. Скоро разочарован си тръгна, изглежда беше разбрал истината - това момиче не съществуваше. На нейно място стоях аз - дребничкото чернооко момиче, което така и не забеляза.
Бяха изминали няколко дни от срещата ни в парка. Вероятно бе преглътнал разочарованието си. Реших, въпреки притеснението си да му кажа истината. Не знаех какво ми предстои.
Веднъж, докато се разминавахме в коридора, погалих ръката му и му подадох една бележка и му подадох една бележка. Не изчаках реакцията му. Изтичах по коридора. На вратата на училище нечия ръка ме спря. Обърнах се. Беше моето момче. Той сложи ръце на раменете ми, докосна с устни косата ми. Погледнахме се.
- Не е трябвало да се криеш! - прошепна той.
Искаше ми се този миг да няма край.


Коментари: Тук Smile
Тук
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Моите скромни творби   

Върнете се в началото Go down
 
Моите скромни творби
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Creative Person :: Лично творчество :: Разкази-
Идете на: