[добавено]
СЪРЦЕ...
Тежки, оловносиви облаци, като пелерина, бяха закрили наобятното поле....Преди зеленеещо, и изпълнено с нацъфтели полски цветя, а сега аленеещо и тъжно, като заревото на замръкващото слънце. Поле - толкова ширнало се, докъде стига поглед. Но сега - тънещо в мрак и пусто, и...мрачно. Като нея - Смъртта.
И гарвани - на ята, черните й глаташаи, се рееха в странновид мъртвешки танц. Някои накацали, други злокобно грачеха, излитаха и кацаха, излитаха и отново - повнарящ се ритуал, сякаш отнасяха душите на мъртвите. После отново се вливаха във вихъра на кошмарния ритъм, като ритуал, над безкрайната шир....
Смърт. И... трупове, зловещата мириз на кръв се носеше във въздуха....Пречупени копия, подобно на надгробни кръстове, прекършени пики, прекършени животи и трупове - стотици и стотици....Само граченето и свистенето на вятъра нарушаваха тишината.
В сумрака като сянка се движеше самотен конник, бавно...бавно - като призрак, сянка оцеляла от унищожението, царящо над всичко, допреди утринта, пълно с живот. Луташе се все едно между стотиците паднали воини, полегнали, като че заспали навсякъде .... но завинаги щяха да останат тук.
А той, самотникът, държеше поводите на коня с едната си ръка, а с другата - безжизнено увиснала се опитваше да задържа с неистови мъки... счупения меч. Като че ли имаше вече някакъв смисъл....Всичко беше свършило.
Преди снежнобелия жребец, сеге почернял от дима и опръскан с кръвта, аленееща по силното му, но уморено тяло, като че се опитваше да придържа, него, човека, а капки кръв покапваха по гривата му. И то, животното, сакош чувстваше болката му и приближаващия се край и стъпваше леко...леко. Че ли искаше да влее от квоя живот на него, от своите сили.
Не.
Никой не можеше да я победи нея - Черната. Тя бше взела вече своя исконен дан. Напирувала се със стотици и стотици души, животи...взела беше своето.
Раненият войн повдигаше поглед - в мътните му очи, преди дълбоки, сини, се виждаше болката и страданието, болката по изгубените си другари, болката по това, че Те вече никога няма да станат, болката, че вече никога не ще чуе глъчта и гласовете им....
....Смърт...Разрушение. Реещи се гарвани, зловещо играещи спиритическия танц на ада.
Трупове. Хилади и хиляди - стари и млади, някои дори почти момчета. Легнали като костеливата ги беше достигнала, прободени, посечени, окървавени. Сега лежаха кротко и тихо - в изкривените пози на сетния си стон, на сетния си вик - безмълвни.... Като мъртвешки натюрморт, картина на страданието, обрисувана с костеливата длан на смъртта.
Жребецът, понесъл самотния войн, тихо изпръхтяваше, сякаш да не наруши последния му покой...но продължаваше. Колко ли оставаше на човека, може би миг, секунди, час, и щеше да отиде при Тях, да се присъедини към тях, своите другари....А може би съдбата щеше да бъде благосклонна и милостива - поне за един път. Неведоми са пътищата, по които можеше да те преведе. Непредсказуеми....
Войнът усещаше обаче и нещо, което сакаш му даваше частица живот и сили - нещо друго.
Усещаше до раненото си сърце друго сърце, топлещо, греещо, изпълващо прекършеното му тяло с жизненост - усещаше силата, която идваше от лика нарисуван ювелирно в него.
Портрета на нея, на неговата любима.....Далече сега, тъй далече, отвъд хоризонта и аленеещото зарево на окървавеното слънце.....Девойката сякаш го зовеше, сякаш му даваше от нищожните си силици, и вливаше надежда в него....
Неговата любима, тя го чакаше и той знаеше това, дори мислено в помътнялото от страданието си съзнание я виждаше....Слабичка в бялата рокля и с кърпата на златистите си къдрици, спускащи се по раменете. Зовеше го, дори толкова отдалеч.... Чакаше белия жребец да зърне и - него. Моля те, Боже, върни ми го, моя живот отнеми, но го върни - като че чуваше молитвите й той.... И продължаваше.
Продължаваше напред - със сърце до сърцето си.....
Към хоризонта, и отвъд хребета....
Отвъд полето на смъртта....
А там беше тя, любимата му.....
...и животът.....