Creative Person
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

Creative Person

Are you a creative person?
 
ИндексТърсенеПоследни снимкиРегистрирайте сеВход
Вечер в гората на страха 1086424G
Вход
Потребителско име:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Как са станем приятели?
Вечер в гората на страха 1337792B
Poll
Харесва ли ви форума?
Страхотен е!
Вечер в гората на страха I_vote_lcap55%Вечер в гората на страха I_vote_rcap
 55% [ 29 ]
Да.
Вечер в гората на страха I_vote_lcap36%Вечер в гората на страха I_vote_rcap
 36% [ 19 ]
Малко.
Вечер в гората на страха I_vote_lcap8%Вечер в гората на страха I_vote_rcap
 8% [ 4 ]
Не.
Вечер в гората на страха I_vote_lcap2%Вечер в гората на страха I_vote_rcap
 2% [ 1 ]
Общо гласове : 53
Top posters
~Fleurs d'automne~
Вечер в гората на страха I_vote_lcapВечер в гората на страха I_voting_barВечер в гората на страха I_vote_rcap 
desize1996
Вечер в гората на страха I_vote_lcapВечер в гората на страха I_voting_barВечер в гората на страха I_vote_rcap 
sparkling_dust
Вечер в гората на страха I_vote_lcapВечер в гората на страха I_voting_barВечер в гората на страха I_vote_rcap 
Mitternacht
Вечер в гората на страха I_vote_lcapВечер в гората на страха I_voting_barВечер в гората на страха I_vote_rcap 
Blo0dyGhosT
Вечер в гората на страха I_vote_lcapВечер в гората на страха I_voting_barВечер в гората на страха I_vote_rcap 
vafla
Вечер в гората на страха I_vote_lcapВечер в гората на страха I_voting_barВечер в гората на страха I_vote_rcap 
Mistress
Вечер в гората на страха I_vote_lcapВечер в гората на страха I_voting_barВечер в гората на страха I_vote_rcap 
Vladda Ensanglant`e.
Вечер в гората на страха I_vote_lcapВечер в гората на страха I_voting_barВечер в гората на страха I_vote_rcap 
гълъбица.
Вечер в гората на страха I_vote_lcapВечер в гората на страха I_voting_barВечер в гората на страха I_vote_rcap 
InvisibLe
Вечер в гората на страха I_vote_lcapВечер в гората на страха I_voting_barВечер в гората на страха I_vote_rcap 
Брояч
free online dating siteБезплатен Брояч
Безплатен Брояч
Приятелите ни (:
Вечер в гората на страха Ass_ddd51_22675378 Вечер в гората на страха 1436052R

 

 Вечер в гората на страха

Go down 
АвторСъобщение
Blo0dyGhosT
...Remember The Sunset...
Blo0dyGhosT


Брой мнения : 192
Join date : 28.09.2009
Местожителство : damn it, hella good...

Вечер в гората на страха Empty
ПисанеЗаглавие: Вечер в гората на страха   Вечер в гората на страха Icon_minitimeПон Сеп 28, 2009 2:24 am

[добавено]

Вечер в гората на страха






Първа глава



Вечер в гората на страха Efc9c1ad97049f5a
Soundtrack:
Sr - 71 - Goodbye


- Бягай, Бягай, Бягай....-отекваше нежния му глас в главата и. Така, както дойде, така и си отиде. С лекия полъх на летния бриз, с утринната роса, като залязващото слънце. Не може да бъде спрян, не може да бъде задържан, на него можеш само да се наслаждаваш, но не и да го достигнеш. Като недостижима цел, мечта, сън. Знаеш, че никога пак няма да го чуеш, но и се надяваш всеки ден, че отнякъде ще изскочи отново, но този път с притежателя му. Но зрението може да бъде податливо, да те излъже, да се подиграе с теб. Докато слухът ти си остава верен.
В главата и’ ядосаното му ръмжене превземаше и последните незасегнати от болката органи. Кръвта и’ бошуваше във вените и’, но с всяка изминала минута тя оставаше все по-малко и по-малко... Кап, кап, кап... Малките рани по надраните и стъпала оставяха кървави следи по меката пръст, носеща се под нея като мека пухена завивка, гладка, но съдържаща много ръбове, в които, ако не гледаш, може да си заплетеш някой крайник и да паднеш. Лошото в случая бе, че едно единствено падане би било фатално.
Един по един, един по един.. тя местеше крак по крак. Сили... толкова и трябваха, по Дяволите, точно сега! Но те се изчерпваха с всяка секунда. Свършваха, но тя знаеше, че с последната капка ще изтече и нещо друго – по-важно. Затова не спираше. А яростни викове се изплъзваха от пресъхналите и устни при всяка настъпана клонка или камъче. През разширените и очи, търсещи покой зад завесата, придавана от натежалите клепачи, малки, но в същото време огромни, съдържащи болка и страдание, мъка и спомени... и пак страдание, сълзи се стичаха по изцапаните и’ с влажна кал бузи. Черната и’ до преди секунда изискана и здрава рокля, се бе превърнала в окървавена раздърпана плат, едва прикриваща слабото и’ и крехко тяло, приличащо на изработка от някой сръчен майстор, но само отвън. Отвътре не бе останало почти нищо – сърцето бе надупчено като швеицарско сирене, дробовете едва си набавяха въздух заради свилия се гръден кош, който от месеци бе в това положение, а стомахът и се бе привил, извил, като кълбо от прежда, чакащо някое котенце да го дръпне за едното крайче.Но дръпнеше ли това котенце краченцето, всичко ще се разпадне. Все едно тялото и’ би рухнало. А рухнеше ли, измъкване няма. Само една клонка, само едно камъче, могат да притиснат у стената, в случая мократа и влажна кал, около която се издигаха високите дървета, които сигурно в легнало положения ще са доста по-големи. Но тя щеше да разбере това сама скоро. Съвсем скоро. Но до тогава можеше само да движи крайниците си, поставяйки табу на спирането. Ах.. колко примамлива и’ бе тази забрана. Но не можеше да наруши и този път правилата. Не и сега. Не и когато и’ зависи жалкия животец, прекаран в пилеене на пари и забавления. Не бе направила нищо стойностно в този живот. Но вътрешно се кълнеше, че измъкне ли се, ще се промени. Ала истина ли бе това? Осъзнаваше ли го наистина? Или просто се опитваше да постави за пореден път условия, да направи сделка с Дявола, която няма да изпълни?
Извитите и пръсти бяха насочени напред в случай, че се блъсне в нещо в този мрак. От перфектно направения и’ маникюр сега нямаше следа. Ноктите и се бяха прекършили дълбоко под границата и сега голата кожа пареше силно. Малки люспички от напукания и’ лак се впиваха болезнено в ситни одрасквания по дланите, причинени от по-ранното забиване на прекършените остриета на върха на пръстчетата. До преди няколко часа кожата и бе нежна, гладка, търсеща допир, но и подканваща за връзка с притежателя и’, а сега бе твърда, мръсна и обезобразена почти навсякъде. Само лицето и вратът и’ що-годе изглеждаха в състояние. Но тя не бе предвидила това и си бе сложила не водоустойчив грим. Сенките бяха получили разрешения за разширение към брадичката, към веждите, към нослето и косата, а червилото се бе появило дори и на челото и. Фон дьо тена бе на петна, започващи от очите и завършващи до гърдите, а спиралата допълваше цялата картинка с големи черни петна под очите. Наистина плашеща картинка, но на кого му пука точно в момента? Нима отива на модно ревю? Ако някой я види, би я помислил за скитница, но вечер.. в гората.. в мрака.. нямаше никого... освен нея и него. Ах.. как биха си паснали, ако бяха други обстоятелствата. И двамата се влечеха от пари, власт.. с тази разлика, че Той бе способен и да убие за тях.
Истеричен смях се дочу някъде до нея, но очите и бяха прекалено слаби, за да видях притежателя, но пък неговите бяха прекалено развити, за да видят всяка малка подробност от нея, всеки жест на окаяност. Искаше да я види точно така – унижена, наранена, молеща за спасение. И въпреки, че го постигна, това не му бе достатъчно. Щеше да и отмъсти за лекия и безгрижен живот, който е водела, без да се замисля за другите, без да обръща внимание на по-важните неща. Само пари и пари се въртяха в главата и’. Използваше съществата около нея, а когато и писнеха, ги изоставяше. Това не бе човешка постъпка, а чудовищна – точно като него. Мъжът бе чудовище. Но, не. Не само, защото убива и ще убива, а защото неговия вид е такъв. Та, ако не убива, как би оцелял? Той всяка вечер си подлъгваше по някоя жертва, тук, в гората, но ги подбираше. Естествено, че някой добър човек би бил по-вкусен, но пък от друга страна „измета” на обществото – така наричаше не бедняците и селяните, а онези стоящи по-нагоре от тях, ламтящи за власт и величие, се жертваха за тях и правеха поне едно значимо нещо в жалкия си животец.
Докато гората бе идеалното прикритие – под сенките на мрака. Нямаше живо същество в нея, защото всеки се страхуваше да пристъпи тук, нощем. Носеха се най-различни легенди, коя от коя по-глупава, но само една бе вярна. Само една, едничка можеше да опише ужасът, който се случва на това място, по едно и също време. Но, естествено, не се вярваше точно на нея. И защо мислите? Защото човек от толкова много развития, бе изгубил и толкова много неща. Малките гадинки по дърветата дори можеха да усетят смъртта наоколо, но тези - „най-развитите”, всеки ден я подминаваха по улиците, без дори и да намигнат изплашено. Тяхното сърце се бе вкаменило като неговото, с тази разлика, че още тяхното още биеше. Страхът не би им направил впечатление, ако ще и в домът им да отседне. Мислеха си, че с пушки, бухалки и ножове биха се защитили, но, ако случайно, този срещу тях не е податлив на инструментите за извършването на представата за смърт? И изобщо хората замисляли са се, че са част от някоя хранителна верига, съвсем случайно? Природата може и да дава, но може и да взема. И той се боеше от нея. Боеше се, че и с убиването на някой, който заслужава да живее, би я накарал да му стъжни така и така вечния животец.
Някъде горе, много нагоре, в небесата, се чу викът на орел – силно животно, хищник, олицетворение на ловкост, смелост. А някъде из дърветата се видя и последната отлитаща птичка. Имаше ли опасност в гората – моля, тук остава само тази опасност.
Жената подскочи след звука на гласът му – бе толкова съблазнителен, че чак и идваше на му се метне на врата. Съблазняваше я и я приканваше, като магнит. Ала този магнит бе капан. И мътното и’ съзнание не осъзнаваше това. Но тялото и’ – да. То не забавяше действията си. Трябваха му вода и храна на минутата, на секундата! Но откъде храна? Откъде вода? Малко енергия би и’ дошла добре, но, за Бога, откъде? В тази дива пустош нямаше нищо! Само дървета и кал. В този момент бе готова да си продаде и душата на Дявола само за капка от тези зареждащи неща. Нямаха значение фигурата и’ за момента. А само животът и’.
И въпреки че не чуваше до себе си бяг, знаеше, че той е там и я чака. Може да я хване, но не го прави. Оставя я да се мъчи и да страда. Но жената не спираше! Нямаше смисъл и да го прави, но се бореше за още няколко секунди живот. Само няколко. Дори сега и в мислите си се опитваше тайничко да се помоли, защото бе прекалено арогантна, за да си признае такова нещо. Та тя бе олицетворение на самото величие, как жена като нея би се молила – си натякваше в главата. Но всъщност не бе нищо повече от един обикновен човек, изкачил се по стълбичката на обществото или просто поредната глезла на някое богато татенце, мислеща се за нещо повече. А в своите очи се виждаше преуспяла, обичана и боготворена. Не можеше ли да проумее, че всичката тази грешна представа произлиза от произхода и’? Преуспяла – как ли не..., обичана – само привидно, боготворена – с цел измъкване на лична изгода. Толкова се бе отплеснала в своето лицемерие и егоизъм, че не забелязваше тези качества в хората около себе си, а какво остава за другите същества, които бяха обучени да сменят различни маски. А тази вечер се подведе по една маска – маска на уникален джентълмен, но и перфектен любовник. И получи урок. Урок, който още не бе приключил. Урок, който и в отвъдното щеше да помни, където и’ бе мястото. Раят просто не бе за нея. Там нямаше място за такива хора. В ада можеше да съблазнява малки грозни демончета колкото си поиска. Но и щеше да се пържи в пламъци.
Косата и’, от която бяха изпопадали токова много кълба косми, заплели се по младите клонки на дърветата, че тук-таме се виждаше малка част от кожата на главата и’. Как ли би реагирала, ако се види? Би изпаднала в истерия – „Ох, хубавата ми коса”. Но този демон в лицето на измъчено момиче повече нямаше да зърне огледало. Но, хипотетично, ако го стореше, буквално – би поискала да се самоубие. Защото външността и’ бе на второ място за нея.
Отстрани, скрит зад преградата от дървета, размазаният образ на мъжа се бе разбързал по-напред от нея, но, когато отиваше прекалено далеч, спираше за момент и я наблюдаваше. Харесваше му гледката и то много. Мъката, излъчвана от лицата им бе като опиат за нето. Както се казва в една книга – „неговата доза хероин”, но аз няма да използвам чужди фрази. Можеше да се оприличи на предястие – толкова пикантно и предразполагащо за нещо повече, но и леко, не прекалено натоварващо и тежко, доставящо удоволствие без доза страх. Но сянката си знаеше най-добре какво как да направи. Векове, десетилетия, години, месеци, дни... толкова много време бе прекарвал в усъвършенстване не само на сила и умения, а и на изграждане на вкусови навици – какво, как и защо. Опита си казва думата. Но въпреки този факт, всяка вечер бе като за първи път – нова жертва, нов вкус, нови усещания, възприятия и маски. Ах... тези маски. Никой не ги владееше като него толкова добре. Можеше да изиграе от пропаднал просяк, селянин, роб... до крал или принц – и винаги успяваше да залъже някого.
Но края на всичко това се задаваше. И двамата знаеха какво ще се случи. Но той я оставяше с някакъв мизерен шанс, а тя – правеше всичко възможно, за да го оползотвори.
Жената знаеше, че нещо не му е наред на този. Мислеше го за луд, но сега си беше сменила мнението. С тези свръхестествени способности... Дори и не и’ се помисляше за шансове. Те бяха прекалено нараняващи, за да се чуят. Едно разбиваше на фантастичния и’ свят не може да бъде допуснато. По-хубаво за нея бе да смята, че живее като по приказките – както си и бе, а не в митичен свят. А и мисленето по този въпрос би я разсеяло от това бягане. Вече бе започнала да намаля ход. Не можеше, а искаше. Заповядваше на краката си да се движат, но те отказваха. Просто не се подчиняваха. За първи път и’ отказваха, но пък за всяко нещо си има първи път. Жалкото е, че за нея ще е последен. Започна да се оглежда наоколо за място където да се скрие или пъхне, но наистина ли мислеше, че това ще му отбегне? Та, за Бога, той би намерил за стотни от секундата игла в купа сено! Тя не бе първата, нито последната му жертва. Знаеше какво си мислят и какво ще направят. Понякога сам си се възхищаваше – беше красив, със състояние, вечно млад, но и умен и предвидлив. С една дума – мечтата на една жена в човешки образ, но това, че изглежда като човек, не значи, че е. Не винаги всичко е такова, каквото изглежда.
Дали някой щеше да я потърси, когато видят, че я няма? Тя силно се надяваше, че ще го сторят, но пък за сметка на това той бе сигурен, че няма. Все пак близките и’ бяха свикнали с честите изчезвания. Ала на сутринта щеше да се вдигне суматоха около отсъствието и’. И този път нямаше да има викове и караници, а нещо много повече. Нещо, което нямаше да се забрави дълго време.
Ала каквото и да се каже, не може да се избегне факта, че тя ще умре – така е писано и така ще бъде. Или по-точно казано – избрала си е живот, за който ще плати.


Последната промяна е направена от Blo0dyGhosT на Пон Окт 19, 2009 3:58 am; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Blo0dyGhosT
...Remember The Sunset...
Blo0dyGhosT


Брой мнения : 192
Join date : 28.09.2009
Местожителство : damn it, hella good...

Вечер в гората на страха Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Вечер в гората на страха   Вечер в гората на страха Icon_minitimeЧет Окт 01, 2009 6:45 pm

Втора главa


Вечер в гората на страха 525d109b43bb9c3f
Soundtrack:

The Rasmus - No Fear




Бам, бам, бам...-от някъде се чуваше музика, изобразяваща бърз пулс, но тя достигаше ушите не само на жената, но и на мъжа. Защото това не бе нещо друго, а уплашеното и’ сърце. То биеше като сигнал за помощ, като аларма или фар... но прекалено слаб фар, защото в тази дълбочина на гората можеше да я чуе само някой червей, но той бе прекалено надълбоко заровен под земята, затова и този вариант отпада. Но пък... има и други алтернативи, нали? Например... смъртта. Тя се молеше да дойде по-бързо, преди да се наложи да се изправи лице в лице с преследвача си, но как да го стори? Тук нямаше нищо, което да и’ помогне – клонки, дървета, камъчета..клонки,дървета,камъчета,клонки..... С една дума съдбата и’ вече бе написана....
Изведнъж, съвсем ненадейно и неочаквано, тя се спря на място. Като кукла, на която, когато натиснеш червеното бутонче отзад, тя спира. Но какво си мислеше? Седеше като попарена и дори не мръдваше поглед от земята. Ръцете и се бяха свили отново, но този път не заплашително, а по-скоро, за да не се присегне да направи нещо. Босите и’ крака бяха опрени един до друг, а лицето и’ изразяваше нерешителност. Но нерешителност за какво? Да побегне и да си спаси живота?
Отстрани съществото я гледаше с недоумение. Защото пулсът и’ вече бе нормален. Защото вече нямаше страх. Защото тази бе първата му жертва, която спира. Очите му изпипваха лицето и’. Нищо... освен някаква безумна убеденост в нещо, дошла от незнайно къде. Неволно с поглед проследи нейния. И тогава видя какво е привлякло вниманието и’. Но как може да е видяла нещо толкова малко? – чудеше се на ум той. Но отговорът бе ясен.
Пред пръстите на краката и’, под едно листо, се подаваше голямата висулка на изчезналата миналата вечер госпожица Стенли. Украшението бе с формата на сърце, което сега зееше отворено. Бе достатъчно голямо, за да го различи, но и достатъчно малко, за да не види снимката вътре. Чудеше се дали да се присегне и да го вземе, или да го подмине като крайпътна спирка. Но крайпътна спирка, която показва толкова много, но и в същото време толкова малко. Доказва някои факти, но други оставя забулени. Като вечерите, когато се вижда половината от лунния диск – другата половина остава забулена от мрака, хвърлен от самите нас. И в тази тъмнина се криеха много от отговорите, а други бягаха. Или просто ние бягаме от тях. Но сега жената се бе престрашила за секунда да надникне отвъд страха си. И бе осъзнала много неща. Неща, тези неща, които я накараха да спре.
Мигът на осъзнаване не трая дълго. Тя протегна едната си обезобразена ръка към бижуто, но създанието не го позволи. То се надигна от храстите и с бързи стъпки, за част от секундата, бе до нея. Стисна здраво ръката и’, така че костта отвътре изпука. Не можеше да и позволи да го направи. Та тя вече бе разбрала доста само с един поглед, само с една мимика бе прогонила страха. Сега или никога...
Стояха все така без да помръдват. Тя – леко наклонена, гледаща в украшението, зареяла изморения си, но и любопитен, поглед към всеки достижим с нейното око детайл, с ръка леко протегната към него, но и прихваната от Него. И той – вперил червените си прогарящи очи в лицето и, хванал ръката и’ безумно силно, а от устните му излизаше накъсано дишане.. Не.. не, че бе уморен или нещо такова! Даже обратното – бе разгневен от глупавата животинка в ръцете му. А именно неговата вечеря. Издърпа я рязко, така че да застане с поглед към него и се вгледа в очите и’. Те изобразяваха почит, преклонение, любопитство, но не и страх. Всичко друго, но не и това.
От друга страня и тя гледаше към неговите очи. Очи, толкова красиви, макар и червени. Опитваха се да излъчват страх. Но на нея не и’ влияеха така. Напротив – караха я да изтръпне блажено в ръцете му, все едно се намира пред самия Господ, дошъл да я направи своя Богиня. Не знаеше защо изпитва такива чувства, но факт – така е. За секунда бе премахнала глупавата маска, повърхностната маска, и сега стоеше като преродена пред него. И не мислеше как да се измъкне от лапите му, а се надяваше да я притисне още по-силно към себе си, да вдъхне аромата му, да усети допира на хладната му кожа и да почувства твърдите му устни. Вече ги бе опитала, но тогава бе прозряла във фалшивата му душа, но не и в своята. Каква ирония... до преди няколко минути бягаше като подплашено зайче, гонено от вълк, а сега даваше воля на фантазиите си.
Мъжът от своя страна си играеше с нея – доказано не един път. Професия.. именно това бе тя за него – поредната работа, която трябва да свърши. Но искрения и’ в момента поглед го караше до лудост. Крайчицата на очите и’ бяха наклонени надолу. Но не това бе най-изненадващото. Едната половина на устните и’ бяха завъртени нагоре в малка усмивка. Тя да не се подиграва с мен?- ядосваше се още повече той. Представите му бяха толкова грешни... А в тях се таеше едно грешно мнение. Мнение, че женицата му се надсмиваше, че се мислеше за по-силна и по-мощна. Но как би била такава? Та тя в момента се крепеше единствено за двете му ръце, стиснали китките и’. Не и’ пукаше, че я наранява. Не и’ пукаше също, че ще я убие. Пукаше и’ само за момента. Искаше да изживее момента.
- Кучка такава... – просъска създанието и я запрати в отсрещното дърво.Тя удари силно таза си в дънера и падна на земята, като с ръце се подпираше на влажната пръст, а с крака уравновесяваше тялото си. Болеше я силно.. Вярно, че и удареното място я болеше.. даже тъмнината пред очите и започваше да се стила. Но болката в сърцето и’ бе по-голяма. Защото само с едно взиране в очите му, тя разбра, че той ще бъде любовта на живота и’. А сега се държеше с нея като поредния боклук, какъвто и беше. Захвърлена, опетнена, мръсна...
Усмивката и’ бе изчезнала, като мястото и’ бе заето от поредната сълза, изразяваща не болка или страх, а страдание по действията му. Нараняваше я не само физически, но и духом. Пречупваше малко по малко клонките на дървото и’ – олицетворение на живота и’, с чиято последна клонка щеше да си отиде и сърцето и’ – издържало най-дълго, но и обърнало съзнанието и’ коренно.
Той се възгордя от гледката. Хареса му. Сега бе натрил носа и’ – лазеше примитивно на четири крайника, явно прекалено уморена, за да си държи главата вдигната, но и прекалено желаеща да разгледа подробно чертите му, докато има тази възможност, за да е напълно отпусната. Очите и бяха леко притворени, едва гледащи, но не изпускащи нито едно движение. А устните и’ бяха свити една до друга. Ако човек се замисли, това бе наистина смешна гледка. Общо-взето в този момент, каквото и да направеше, щеше да е смешна. Защото не можеше вече да използва красотата си’. Този път тя нямаше да и помогне, а само да я принизи още повече.
Жената ясно осъзнаваше накъде отиват нещата отсега нататък, но нямаше сили да се противи. Не само физически, а и духом не можеше. Любов от пръв поглед... именно тази усойница, това измамно чувство, я бе подлъгало и в момента я държеше прикована като с окови. А вътрешно искаше да вземе някой кол и да цапардоса този нахалник. Но какво да се прави... явно бе вечерта на подлъгването – засмя се мислено тя. Защото още със стъпването и’ в онази къща, тя сложи началото на това.
Създанието не изчака втора покана и се отправи към малкото виновниче за всичко. Спря на разстояние от него и се завъртя малко, за да проследи дали обезобразената лицемерка го наблюдава. А тя именно това правеше в момента – бе вперила двете си игриви очи, широко отворени, в него, и следеше движенията му, от които се излъчваше такава неземна грация, че чак му завидя. Пожела си и тя да бъде като него... Но жената бе заслепена от обвивката. А хората казват – никога не съди по външния вид. И бяха прави. Отвън той изглеждаше като ангелско създание, дошло да ни изцери всички със своята доброта, ала отвътре се криеше малък демон, абсолютно покрит с тази обвивка. Но тя бе ли права да го съди? Не.. защото всеки избира своя път и го следва. И понякога бе наказван. Ала жалко бе да си мисли, че смъртта и’ ще бъде наказана. Толкова жалко, че Той отново се засмя – като лудите сам на себе си. Не знаеше защо мисли такива неща, но явно бе, че нещо не бе наред. Ала имаше време и за този размисъл, не сега. Сега друго бе по-важно.
Приближи се още повече до бижуто и протегна светкавично ръка. Издърпа го изпод кафеникавото сухо листо и го огледа.
От своя страна богатата лигла също бе вперила поглед в украшението – като замаяна. Но не това бе, което искаше. Желаеше нещо много по-голямо и по-красиво, нещо много по-силно и привлекателно... Нещо.. а това нещо бе той. Ала това бе ли истинска любов или просто увлечение? Защото, да, създанието бе неземно красиво, прекалено силно и мощно. Можеше да я пречупи хиляда пъти подред без да спре и го бе доказал
- Какво толкова зяпаш... – изсъска и’ той и отново се обърна, като срещна погледа и’. За миг се зарея в него, като имаше чувството, че ще изобличи всички тайни на притежателя им. Все едно душата бе открита, както и всеки орган, всяка капка кислород в кръвта, но и същевременно пред тях се спускаше маската – нейната маска. Не ничия друга, а точно нейна. Все пак не пречеше и тя да си поиграе малко, нали? Ала какво си мислеше тя? Това не бе на добре поради много причини. Не биваше да се играе с нервите на създание като това. Защото една грешна мимика, жест или думичка биха довели до действие, което не би могло да бъде върнато, за което по-късно може и да се съжалява, но за това нямаше опасение, понеже ледения принц отдавна бе загърбил гузната си съвест, крещяща му, че това, което прави, не е правилно. Но той не можеше да го предотврати. Никой не можеше... защото не той си избра такова бъдеще, а бе принуден да го живее. И то като убива хора. Отнемаше човешки животи с единствен страх от природата, но нали тя бе тази, която го е създала? Тя е предпочела по средата на хранителната верига да се озове човека. Защото той можеше да убива и животни някога, някъде, но не и тук. Те бяха като забранения, но и най-ужасния, плод. Както в Рая, където са живели Адам, Ева и змията, ала и една малка безлична ябълка. Но с тази разлика, че на онова свято място, плодът е бил вкусен, но тук той бе най-ужасното, което можеше да му се случа. Все едно човек да яде кал, вълк – трева, сърна – зайчета и катерички...
Погледът му следеше как колието се клатушка пред лицето му и се върти, усуква, но пак се спира на място. Бе го вдигнал на нивото на очите си с една ръка, а другата бе пъхнал в джоба на черните си официални дънки, които бяха комплект със сакото, ризата и червената вратовръзка. Имаше стил – всеки знаеше това. Но с неговата професия как не би? Но имаше доста съществена разлика в неговото облекло и това на жената – нейното бе на пух и прах, а неговото – стоеше пригладено, все едно току-що е излязъл от вкъщи. И как иначе. Той не впрягаше и едно нервче в заниманието си, а именно да преследва.
Стоя няколко минути така, докато „момичето на тати” го оглеждаше отгоре до долу. Имаше шанса да избяга, да се скрие, докато е разсеян. Но и двамата знаеха, че щеше да се усети и тогава щеше да стане фатално. Затова седеше като ледена статуя – разбира се, че мъжът би играл тази роля по-добре, и се взираше ту в изправените му дрехи, ту в лъснатите обувки, ту в пригладената леко назад коса, ту в смръщеното му лице. Макар и в профил, тя виждаше как е повдигнал едната си вежда и си блееше замечтано някъде във фантастичния му свят. Но нямаше смисъл от такова „блеене”, защото той бе в такъв свят. Нямаше накъде повече да се появяват още чудовища. Защото всички, които някога са споменавани – било то върколаци, феи, русалки или... вампири, съществуваха.. и още как.И той се причисляваше към едната от тях.
Неволно жената обгърна краката си с ръце и при това движение съществото се обърна и я изгледа на кръв. Червените му ириси пламтяха от злоба, а устните му се извиваха в перфектната усмивка на злодей от някой филм с мафията. Тя потрепна и се сви още повече. Имаше нещо в него.. нещо, което я караше да не побегне и я задържаше. Бе като окова, държаща здраво ръцете и’, непозволяващи им дори да мръдне и едно пръстче.
След това той пусна без интерес бижуто отново на земята, като то тупна тихо и шума отекна в тишината. Но сега имаше по-важна задача. Приближи се към човека пред него и го огледа от главата до петите, разбира се без да пропуска нито един детайл. И отново се учуди, когато вида, че създанието е приковало погледа си в очите му изпитателно, но сърцето му не завързваше ритъма си, а си биеше спокойно, необезпокоявано. В този момент си помисли как би могъл да се наслаждава на това перфектно тяло.. естествено като се опитва да избягва главата и’. Как би я положил на копринените бели завивки и би я любил страстно цяла седмица без да спира... Но това би се случило само в мечтите му. Защото и бе писано да умре и щеше. Но не по начина да се прероди в онези безсмъртни същества като него, а на два метра под земята. Разбира се, щеше да се погрижи да не се озове случайно при зомбитата... Защото, по Дяволите, да! Съществуваха и такива създания. Винаги трябва да се очаква неочакваното....
Изби си набързо мислите от главата.. Защо му трябваше да се захваща с такава изкусителка.. а се изнервяше още повече, когато осъзнаваше, че тя се опитва да го изкуши. Но не!! Нямаше да се даде.
Клекна до нея и с усмивка, разкриваща два реда бели зъби, нададе силно ръмжене, толкова, че далеч в низините се дочу пляскането на крилете на орел или сокол. Но жената не се стресна. Тя бе подготвена. Не се страхуваше и очакваше вече примирена съдбата си. Лицето и’ бе безизразно, с поглед забит в неговото. Но не очакваше неговата реакция. Мъжът се засмя гърлено, при което земята се разтресе леко под нозете му и този път човекът загуби за кратко равновесие, но бързо се опомни и се задържа на място с двете си ръце.
На Него му бе смешно.. и още как. Смееше се от сърце на глупавата и решителност. Смееше се, защото не можеше да повярва как това създание пред него има такава нечовешка решителност. Но скоро смехът му секна и отново бе принуден да наниже студената безизразна маска, подлъгваща всеки. Но този път не само той се криеше зад нея. Този път и тя бе надянала такава, абсолютно същата и сякаш се бореха кой по-дълго ще издържи.
Накрая търпението му кипна и я сграбчи с двете ръце за рамената. Изправи се заедно с нея и я повдигна във въздуха, ала тя и този път не трепна. Беше подготвена.. И тогава, като телепат, тя позна какво ще се случи. Той я запрати в студения голям и мръсен камък отсреща, сложен като за ритуал или нещо подобно. Жената не се оплака обаче, въпреки нараняването – единия и крак се бе порязал по стари стъкла, оставени в ъгъла. Но тя нямаше право на глас. Умело стискаше устни, бореща се с желанието да се развика на Него и да го обижда и псува колкото си иска. Ала не и бе позволено. Осъзнаваше грешката, която би допуснала и затова търпеше. Цялото и тяло изтръпваше под натиска на стъклата, върху които съвсем незнайно бе легнала. Малките крайчета се забиваха по на половина оголения и гръб и се впиваха болезнено в меката и’ кадифена кожа.. Страхотно! Лека въздишка се отдели от устните и’, подсказваща за наличието на болка – която, както споменах, бе не само външна, но и дълбоко в сърцето и’ заровена. Бе ли възможно наистина да бе влюбена? Бе ли възможно наистина да изпитваше това силно чувство? Или отново се подвеждаше... отново..
- Вече досети ли се защо си тук? – запита Той с леден глас, който я накара да се скове на място. Пронизваше я дълбоко в сърцето, в душата, защото тя реално знаеше отговора. Знаеше защо е тук и какво предстои. Но просто не можеше да го повярва. Всичко бе като сън... дори в най-смелите си фантазии не се бе замисляла за вариант да се озове на такова място, за да бъде убита от най-привлекателното същество на тази планета.
Мъжът с бавни и преценени крачки започна да се движи към нея, все едно внимава да не я изплаши, да развали перфектната и’ маска, която кой знае с колко труд е градяла. Но нямаше никакъв страх в съзнанието и’ в момента. Нито планове за бягство, нито кроежи за напускане на това място. Имаше го само желанието да го има. Може би то не се зараждаше от това чувство „любов”. Може би се зараждаше от страстта, от това, че само той не е бил неин, само от него не е опитала и вкусила. Дали езикът му има вкус на шоколад? Или пък на череши?...
Създанието се приближи на сантиметри от лицето и’ и се озъби. Лек стон се отдели от устните му. Жената виждаше игривите оранжеви пламъчета в очите му, едва открояващи се на червения фон. Караха я нежно да претръпне, дори и да изпита лека възбуда. Да.. възбуда.., защото желанието в момента бе много силно. Но и двамата изпитваха желание. И продължаваха да се гледат. Предизвикваха се. Всеки един от тях бе вперил изпепеляващия си бездушен поглед в другия и очакваше да дръпне глава.
Но и двамата какво си мислеха..?
Жената бе твърда и непреклонна, готова да задържи погледа си колкото се може по-дълго, за да приложи маската си на бездушнница още малко. Целта и’ бе не да си играе, както Той си мислеше, а да опознае всяка малка частица от това същество, което не може да има. Но щом не можеше да го има, поне да го запомни с тези прекрасни извивки, каращи го да заблести, но и прекалено сковани, за да придадат доброта и топлина. Та той целия излъчваше хлад и безразличие, студенина и лед.
Мъжът, от своя страна, имаше мнение, че човешкото същество се опитва да го вбеси, да го нервира още повече. Бе приел новината, че не изпитва страх, но тази гоненица му идваше в повече. Бе ли нормално тя да реагира така? Да го предизвиква по този начин и да очаква пощада на живота? А може би искаше да умре...
И в следващия миг се случи нещо неочаквано. Създанието не издържа на напрежението, което лъхтеше от играта им, и се приближи още малко.. още малко.. до лицето на човешкото същество. Загледа се в очите и’, все едно чакащ да получи одобрение за действията си. Нее... той въобще не го правеше от любов, а от пламтяща зараждаща се страст вътре в него. Желаеше да я накаже с милувки, с целувки, но и с най-силните удари. Да я кара да вика и стене, да се привива в краката му.
Допря студените си като лед устни до нейните и въздъхна. Изливаше целия си гняв там и това правеше целувката още по-страстна и дива.
Жената от своя страна отначалото бе в шок. Не можеше да повярва какво става. Да не би да е сбъркала защо е тук...? Но не.. въобще не грешеше. И скоро се осъзна. Нямаше време за истерии, защото съвсем скоро можеше да я пусне. Тя обви треперещите си ръце плахо около меката като кадифе кожа на врата му и отвърна с всички насъбрали се в нея страсти. Искри хвърчаха около тях. Бореха се отново за надмощие в целувката. Неговия хладен език се опитваше да пребори нейния мек и топъл с всички възможни средства, като се опитваше да не бъде чак толкова жесток. Но ето ги налице последствията – няколко ранички се бяха появили около и върху устните на момичето, каращи я да изпитва болка при всеки допир, но не искаше да спре. Болката бе едно голямо нищо пред желанието и' в момента.
Тя се намираше в момента буквално в Рая. Не искаше да си тръгва, но не искаше и да остава, защото това би било фатално. Би задълбочило чувствата и’ и би я накарало да страда по-късно. Но на кого му пука? Нали щеше да живее за момента? Сега бе времето да го докаже.
Създанието изпитваше пламък вътре в себе си. Нещо, каращо го да се притисне още в нея, да погали кожата и върху бедрата, да спусне ръце по талията и’, да опише всяка тайна извивка. Но и същото нещо го караше да иска да спре. Да не прави това. Не бива да се привързва към жертвите си. Това не бе на добре.
Бързо пусна ръце и отдръпна глава с най-страшната физиономия, която жената не бе виждала. Ясно се очертаваше ядосаното и пламтящо от всякъде лице. И от това я побиха тръпки. Нима не му е харесало? – само този въпрос кънтеше в съзнанието и. Защото мозъчето и’ бе прекалено малко и необразовано с човешките нужди, за да разбере какво се крие отвъд всичко това. За да проникне отвъд неговата вече разбита, но и нейната унищожена маска. Сега бяха просто той и тя.
В един миг оковите падаха, а в друг – отново се вдигаха. Една преграда може да е толкова податлива... Би била срутена за секунди, а новото и’ построяване би отнело много дълго време. Защото повторното изграждане заема пространство и бива наградено над старото, от което е останало само пепел, но тази пепел би помогнала. Би помогнала с вдъхването на кураж и сили на новото, би помогнало за завръщането на старото.
А именно стената, изградена от жената, бе се срутила до основи. Бе прорязала земята и се бе впила в сърцевината. Но сега Той щеше да съгради нова, по-здрава и неподатлива ограда. Защото бе не само физически по-силен. Можеше да се противопостави дори на самия себе си. Имаше си принципи и трябваше да си спазва. Защото вековете можеха да станат едно голямо нищо пред измамното излъчване от едно просто човешко създание.
Блъсна я отново, но този път с всички сили. Използва насъбралия се гняв, обедини го и го заправи извън тялото си, в Нея. Изръмжа ядно и поклати глава. Изливаше си всичко. Абсолютно всичко. Без да мисли какво заслужава тя, без да отдава заслуженото, а много повече. Повече, но за него бе съвсем, ама съвсем малко. Малка част от възможностите му. Затова не се посрами, а легна отгоре и’ – върху тази, която сега лежеше с притворени очи до клон, счупил се от натиска и’, върху тази, която до преди малко бе целувал, върху тази, която бе превзела умът му, но не по онзи любовен и сладникав начин, а натрапчив, ужасен и кънтящ. Остави цялата си грамадна тежест върху крехкото и тяло, като приседна на таза и’.
Но жената търпеше. Не се издаваше за нищо. Отново нямаше страх в нея – страхът просто бе си взел багажа и бе отлетял с първия самолет за Хаваите. Усещаше, че всичко не е на добре още преди това. Затова сега се оставяше, отпущаше се. Не можеше да се противи, не и’ бяха останали сили за това. Просто се настани удобно на земята и зачака. А тежестта на този върху нея бе наистина голяма.
Мъжът... но защо никой не ми каза, че определението „мъж” не е вярно?.. Както и да е... Мъжът отново се озъби злобно и както стоеше на гърба на човека, удари го с неимоверна отново сила, така че да го обърне с лице към него. Сега беше негова, а той беше неин.. поне така си мислеше Тя. Изпъшка недоволна под ръцете му, но нямаше какво да стори. Това бе.. края наближаваше.
Още един удар и тя бе в безсъзнание. Сега тялото и’ бе като играчка, кукла, в неговите ръце. Можеше да прави с нея каквото поиска, без тя да се противи. Можеше да стори какво ли не, без тя да усети. Но нямаше.. просто щеше да засмуче живота от тялото и’.. Ах.. колко лесно можеше да се унищожи един човек. Колко лесно можеше да се нарани.. Та хората ежедневно се нараняваха не само чрез удари на боксовите рингове, но и чрез думи. Чрез думи, забиващи се в сърцето, които никога нямаше да се забравят. Такива.. каквито той бе нанесъл в нейното сърце...

И сега я налагаше. Въпреки че бе в безсъзнание, той пак я налагаше. Удряше ли удряше.. и крещеше яростно, запъхтяно, но неспиращо:
- Моя си, кучко такава. Нахална.. малка.. мръсница.. Ще гориш в ада... – между всеки израз поставяше по един юмрук, с който по-скоро я доближаваше до смъртта, а не към страданието. Нямаше смисъл от подобно действие. Защото на него не му трябваше мъртвец, а жива кръв, сочна и прясна, от туптящо и живо сърце. А колко по-хубава била, ако сърцето туптеше по-бързо.. Ако сърцето го бе страх. Така не само щеше да изтласква повече кръв по тялото и’, а щеше да влее адреналин, щеше да влее усещане за блаженство в тялото му, когато се пренесеше там – в празните кухи органи, застинали преди много много време. А това време наистина бе изградило доста купчинки с остатъци от всеки век, които бяха наученото и завзетото, обикнатото и намразеното, полученото и откраднатото. Вие да не си помислихте, че щом убива, не краде преди всичко? „Ха” бих ви се изсмяла аз. Та ако вие имате огромна, неописуема, сила за човечеството, нима не бихте се възползвали от нея? Нима не бихте се уляли? Нима не бихте загърбили старите принципи, колкото и да си вярвате в момента, че това не би се случило?
И това беше.. Нямаше накъде повече. Защото само още един, фатален удар, би сложил край на съществуването на жената. А никой не иска това, нали? Е, почти никой...
Чакането бе отминало. Отново бе момента за действия.
Сега или никога.
Никога?
Но... какво, за Бога..
Сега, сега, сега..!!

Приближи устни отново до главата и’, но този път маалко по-надолу към врата и’. Помириса благоуханната и’ кожа, която колкото и ароматизирана с най-прекрасните съставки, за него въобще не ухаеха добре – така, както тревата ухае на хищника – нито го приканва, а само го отблъсква. Зае заплашителна стойка при мириса на прясната бълбукаща, но и приканваща, кръв. Ухаеше вкусно.. А малкото пулсиране на вените направо го влудяваше, караше го да изпадне в екстаз, да изпита адреналин във душата си. Бе готов да разкъса голата плът, разкриваща се пред него на момента. Малките капиляри се свиваха и разширяваха, свиваха и разширяваха.. а с движението им бе последвано от очите на ледения принц. Не се сдържаше просто.. Имаше предчувствие.. Имаше предчувствие, че тази кръв ще бъде една от най-вкусните през живота му, една от най-привлекателните и най приканващите, зашеметяващи го и оставящи го без дъх..
Нямаше време повече.. или просто той така си мислеше. Нямаше време не да чака, а да притъпи яростното желание.
Наведе се бавно, удължавайки момента, и заби белите си като резци, но остри, зъби в меката и леко пропусклива за него кожа.
Усети меката като кадифе, но и в същото време груба и забързана течност, да се разлива през устата му, насочваща се към гърлото му, а после поемайки незнайно накъде. Но не това сега бе най-важното. Важното бе, че утоляваше жаждата, а именно онази голяма и усойна тигрица, готова да го убие, ако не я укротява периодично с удара на камшика си – метафорично казано. Усещането бе като блаженство, но много по-силно. Все едно лети, свободен не да прави каквото иска, но без да изпуска тялото от зъбите си. Защото то се държеше от тях, закрепено леко под ръцете му, подпъхнати току-що, за да притискат врата все по-нагоре и по-нагоре. Имаше чувството, че не може да спре. И не искаше кръвта да спира, защото му харесваше несравнимо много. Нима можеше да е толкова привлекателна? Нима можеше да го кара до лудост?
- О.. – започна жената в ръцете му. Той усети движението и я прихвана още по-здраво, за да не избяга – невъзможно, но все пак нормална реакция. Явно бе се събудила от усещането за болка край вените и’... Но това трябваше да бъде възклицание, нали? – Об.. – продължи съществото, правейки отново кратка пауза – Обичам... – заекна леко. Но какво толкова обича, че толкова иска да му го каже? – запита се създанието – Обичам те... – прошепна този път съществото, обречено на смърт, и се отпусна блажено в ръцете на любимия си, с усмивка на лице, готова да посрещне съдбата си. Но това шокира любимия и’ и го остави без думи. Ами сега?
За кратък момент бе спрял с храненето си, но скоро отново продължи. Сметна, че казаното от Нея е било просто като фантазия – все едно е сънувала нещо и сега си фантазира, че Той е нещо като... фантазия пак..? Знае ли... Но не обърна особено внимание. Този човек не бе в състояние да изпита любов, да усети блажената радост край нея. Въпреки че мъжът също не я бе срещал, той знаеше, че е най-великото чувство, поставено над всичко и всички, управляваща живота, но прекалено близка със смъртта... Каква ирония само има ако се замислите...
Скоро тялото пресъхна. Нямаше я вече животворната течност – извор на неговия живот. Пусна с нежелание празното и безжизнено тяло, потънало в мрачната бездна, и с бързината на светлината се скри в тъмното – там, където нищо не е ясно. Там, където трябва да си пазиш гърба на всеки ъгъл...Защото страхът е навсякъде, дебне зад всеки ъгъл. И ако не внимаваш, може да пострадаш, така, както сега лежи малкото безжизнено тяло, бяло като платно, останало без душа, без въздух.. и с разбито сърце, издало последния си удар...
Върнете се в началото Go down
Blo0dyGhosT
...Remember The Sunset...
Blo0dyGhosT


Брой мнения : 192
Join date : 28.09.2009
Местожителство : damn it, hella good...

Вечер в гората на страха Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Вечер в гората на страха   Вечер в гората на страха Icon_minitimeНед Окт 18, 2009 10:30 pm

Трета глава

Вечер в гората на страха E00cb98548daaf5a
Soundtrack:
Skillet - Monster





Изгря и сутринното слънце. Грееше горе в небесата и топлеше всички същества на хоризонта. Изпращаше малки парещи кълбенца по повърхността на земята. Повишаваше температурата на въздуха, която през нощта бе достигнала под нулата – но нима снощи някой се е интересувал от това? Нима снощи не е имало по-важни неща, които щяха да се разкрият днес? Поредното разкритие, останало забулено от мрака на нощта, отишъл си отдавна заедно с всички тайни. А начинът да ги разбереш бе само един – да се слееш с тъмнината, да изпиташ тягостното усещане за смърт и, естествено, да се срещнеш лице в лице с нея, от която никой не е могъл да избяга. Защото Смъртта бе хитра – бе се вселила в тялото на всяко живо същество, но нима бе правилно да се обвиняват само някои от тях? Човекът също убиваше.. Убиваше и животни – друг въпрос е и себеподобни, а нима това не бе престъпление? Нима хората бяха над всички живи същества? Ха, и ето тук се намесват природата и смъртта – обединили се заедно, странно, но факт. Този екип бе сътворил много отдавна още много създания, неизвестни на човечеството, но срещу тях. Или правилно ли е да се използва „срещу тях”? Защото аз не мисля. Човекът е просто част от хранителната верига – той мисли само за себе си, използва законите в своя полза и живее в страх.
В този момент много хора се бяха струпали около новата сензация на този ден. Сензация, която утре щеше да бъде заменена с нова. Защото всеки ден се откриваше по нов труп. Новото на този бяха малките ранички около устните, както и многото синини и наранявания по тялото. Обикновено нямаше такива белези, но за всичко си има пръв път. И този щеше да си остане и последен. Защото те не знаеха причината, но Той знаеше, както и вие, читателю, но Вие, както и Той, няма да издадете нищо. Прекалено опасно е. Не само за Него, но и за всички. За майката природа – създала го, но не готова да го пожертва, за смъртта – вселила се в него, прекалено алчна, за да излезе.
- Госпожица Каризма Алабера... – не довърши изречението си младия помощник на следователя, надвесил се над трупа, оглеждащ за улики. Момчето бе още малко, неготово за тази длъжност, защото не бе изпитало истинския ужас, не бе подготвено за страха и усещането за адреналин, поставено на мястото на преживяното. Защото всеки, който се докосне до остатъците, рано или късно ще изпита същия ужас.
- Знам, Матю. Такава жена не се забравя лесно. – отговори стария професор, сега прибиращ в малко пликче малка част от слюнка, за да изследва ДНК, намерена над долната устна. Но те, за съжаление - как ли не..., нямаше да намерят абсолютно нищо с нея. Нямаше нито една жива клетка там. Защото сериеният убиец не бе между живите, макар и да щеше да продължава да убива. Всяка вечер – ново тяло. Цялото население в големия град бе изтръпнал, залостил вратите на къщите си. Но нима една врата би го спряла, ако иска нещо, което е вътре?
И това бе последната улика, не доказваща нищо, но придаваща настроение за успех в очите на инспекторите. Но съвсем скоро щастието щеше да отмине, заменено с учудване и стряскане, както и с малко истерия и самосъжаление, прибавено с късане на коси – метафорично, и чупене на прибори – не метафорично.
- Здравейте, господа. – дочу се мелодичен и красив глас, на мъж, на около двадесет и пет години, отзад. Той също бе млад, но опитен. От години работеше по този случай. Усмихна се делово, като разкри част от зъбите си, които незнайно защо, винаги предизвикваха паника. Но какво би сторило това младо и беззащитно момче? Много хора му се чудеха как не е зарязал тази работа от страх за живота си. Но на него нямаше да му се случи нищо. Убиецът, психопатът, харесваше богатите и лицемерни хора, макар че и момчето бе богато... Именно защото бе богато, гражданите не осъзнаваха защо работи на този пост, когато може да си позволи всичко. Постът му бе като главен изследовател, над всички събрали се тук. Нима си помислихте, че след като е млад, не може да бъде и умен? Не може да няма опит? Той имаше достатъчно опит..
- Ъм...- заекнаха подчинените му и се размърдаха на място, за да му направят път за достъп до трупа.
- Какво открихте? – запита младия момък, който още не бе намерил някое достойно момиче за съпруга. Много жени се опитваха да достигнат до студеното му сърце, но никоя не успяваше.
- Този психопат е обезобразил напълно тялото на жената. Едва я разпознахме... Казва се Каризма Алабера – нещо накара шефът им да потрепери, но бързо се овладя. – Открихме малко ДНК под долната и’ устна и го изпратихме за изследване. Скоро ще го пипнем.. – самодоволна усмивка се изписа на лицето на професора.
- Добре.. оставете ме сам с трупа. – заяви богаташчето и направи жест с ръце към полицаите. Някой трябваше да им обясни с няколко думи, за да се разкарат оттук.
Двамата партньори се изправиха с въздишка на недоволство и се отправиха към новото предизвикателство.
Сега бяха само двамата.. Той и Тя.. Само те знаеха всичко.. Само те, но само един бе жив и стоеше до другия...
- Нима си помисли, че ще те оставя жива..?!- прошепна с тон, сливащ се с лекия полъх на вятъра - така както се появи, така и изчезна..


*** Край ***




Край.. това беше. Историйката приключи - На който му харесало, харесало. На който не.. е.. съжалявам. Това мога и това показвам.
И.. това е. Надявам се да не сте скучали с тази история и наистина да съм ви изненадала. Smile

Пп.: Искам да допълня, че съществото в тази история наистина е вампир, но мисля, че тази дума е прекалено.. грозна. Не че не я харесвам, но предпочитам да я заменям с например "ледения принц". А за слънцето на сутринта... ами просто вампирът е по-различен от представите за слънцето и може да излиза на слънце.

Пп.2: Амм не съм го написала, но мисля, че и сами можете да си нарпавите извод : Той е шеф и си прикрива всички следи и ако нещо сочи към него - заличава го. Умен е и затова си е избрал професията сам, за да контролира всичко и да знае колко знаят за него. Казала съм и че е богат. Моля.. от тук ако не си направите извод.. Още от там се подразбира, че е вампирът.. още от описанието. Защото няма как да е работил с години само и да е шеф. А и работи само по този случай. Който е чел внимателно предните постове ще разбере. И особено където се споменава, че краде...
Върнете се в началото Go down
Blo0dyGhosT
...Remember The Sunset...
Blo0dyGhosT


Брой мнения : 192
Join date : 28.09.2009
Местожителство : damn it, hella good...

Вечер в гората на страха Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Вечер в гората на страха   Вечер в гората на страха Icon_minitimeПон Окт 19, 2009 4:01 am

Творбата е завършена!
Тема за коментари!
Върнете се в началото Go down
Sponsored content





Вечер в гората на страха Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Вечер в гората на страха   Вечер в гората на страха Icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
Вечер в гората на страха
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1
 Similar topics
-
» Вечер в гората на страха - коментари
» Предната част на гората...
» Гъстите гори в стредата на гората...

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Creative Person :: Лично творчество :: Разкази-
Идете на: